— Каква смахната шега! — каза той. — О, голям кеф ще бъде!
— Забрави за смените по график, искам най-добрите. Избери двадесет войници — рече капитанът.
— Всички, които са на крака — рече Том. — Отивам.
— Щом се стъмни напълно, тръгваме. Ще трябва да ме прикриваш, докато… Том, нали знаеш, че ще се наложи да използвам силата? — попита Червения рицар.
Том се ухили.
— Предполагам — отвърна той и извърна глава. — Всички казват, че сте я използвали срещу демоните.
Капитанът кимна.
— Вярно е. Ако пак се стигне дотам, ще трябва да ме прикриваш. Не мога да се бия и да правя заклинания — каза той и се ухили. — Така де, не мога да се бия и да правя заклинания както трябва.
Том кимна.
— Разчитайте на мен. Само че… в тъмното? Срещу онуй рогатото? Трябва да вземем и един менестрел.
Капитанът се обърка от тази рязка смяна на темата.
— Менестрел?
— Някой, който да опише събитията, капитане — рече Том Лошия и се втренчи в мрака отвън. — Защото от това ще излезе песен.
Младежът не беше съвсем сигурен как да реагира, така че просто плесна великана по рамото.
Том хвана ръката му.
— Нали не си мислите, че ще успеем да го убием със стомана?
Капитанът заговори по-тихо.
— Не, Том. Не мисля, че това е възможно, но въпреки това ще опитам.
Том кимна.
— Значи ние сме примамката, а?
Изражението на Червения рицар стана мрачно.
— Твърде схватлив си, приятелю.
Том кимна.
— Когато във въздуха витае смърт, виждам какво става и зад тухлена стена.
Торн разполагаше с всичко необходимо, за да продължи замисъла си. Състави двата си най-мощни фантазма предварително и ги скъта в живи същества, които беше създал именно за тази цел — две миди, прилепнали като плужеци към покритата му с мъх каменна черупка.
Не си направи труда да наругае змейовете, задето се провалиха — в най-добрия случай шансовете им за успех бяха извънредно малки. Сега обаче той трябваше да свърши тази работа, а никак не му се искаше. Не искаше да се изтощава, като атакува лично крепостта. Не искаше да излиза на открито и да стане уязвим за нападенията на ученика му и на тъмното слънце. Колкото и жалки да бяха, не им липсваха умения. Не искаше да се бие с нея, въпреки че здравият разум му подсказваше, че щом я убие, ще стане много по-силен. Връзката му с нея беше връзка с миналото. Слабост.
Изобщо не желаеше да прави всичко това, защото и да загубеше, и да спечелеше, се беше забъркал със сили, които го принуждаваха да действа, увеличаваха могъществото му, правеха го по-видим.
„Проклети да са всичките — каза си той. — Най-вече онези безполезни демони.“ Това си беше тяхната крепост, а вместо да му помагат, те не го изпускаха от очи, дебнеха кога да му подлеят вода. А и Туркан не успя да убие тъмното слънце.
Торн хранеше известни съмнения. В интерес на истината, той беше изпълнен със съмнения и за пореден, може би стотен път от началото на обсадата насам се замисли дали да не вземе огромния си жезъл и да се върне в Дивото. Без него обаче то можеше да се провали, а това би било истинска катастрофа. В най-добрия случай щеше да се окаже фатално за дългосрочните му планове.
Той вдигна ръце и силата веднага се вля в тях. На няколко метра наоколо му беше толкова концентрирана, че събра цял рояк феи.
Торн се опита да си представи света без нея. Щеше да му липсва. Навремето тя бе аршинът, по който се мереше, само че тази част от личността му вече почти я нямаше и беше време да се научи да живее без нея.
Ами ученикът му?
„Слабост е да ти липсва човешка компания.“
Дивото трябваше да победи. Хората бяха бълхи, които застрашаваха здравето му. Бе дошъл моментът да действа и той можеше да си представи как всичките му действия, още от първия му съзнателен миг, са го довели до тази кулминация.
Торн се откъсна от мислите си и се огледа. Мракът не му пречеше. Обърна се към Ексреч.
— Хората ти трябва да щурмуват траншеята — каза той. — И да я удържат. Така ще отделим крепостта от Замъка на моста.
— А после ще копаем — каза Ексреч.
Торн се приведе, за да изрази съгласието си, а на Туркан каза:
— Тъмното слънце ще дойде за мен.
— Ще му направим засада — обеща демона.
Торн погледна към троловете си — могъщи същества, за които подозираше, че в древността са били създадени от магьосници, за да им служат като телохранители. Сега разполагаше с две дузини от тях, както подобава на някой, който е станал Властелин от Дивото. Той светеше като фар и троловете бяха дошли при него. Вече не му се струваха ужасни, а красиви. Така майсторът-резбар гледа на най-съвършеното си длето, което сякаш е било създадено специално за неговата ръка.