Торн тупна по земята с огромния си жезъл.
— Тръгвайте — нареди той на своите пълководци.
Игуменката усети заклинанията, които правеше Торн. Беше си легнала, за да си почине, но нещата започнаха да се развиват по-скоро от очакваното. Тя седна на леглото, посегна към нишките от сила, които я обвързваха с крепостта и усети присъствието му и плановете, които кроеше за дома ѝ. После присви очи и посегна към връзката, която винаги щяха да споделят.
„Предател!“
Тя хвърли думата насреща му като канара от женско презрение.
„София!“ — извика той в Имагинерното.
Тя запрати предизвикателството си към него, усети как омразата ѝ попада право в целта, разчете мислите му и разбра, че им е приготвил капан, че сред хората ѝ има предател, точно както отдавна подозираше. После хукна към двора, голите ѝ стъпала пляскаха по каменния под, а неприбраната ѝ коса се ветрееше зад гърба ѝ като опашката на комета.
Усети отговора му и вдигна защитата си. Почувства и неговата — издигаше се бавно, но щом застана на мястото си, бе непроницаема като желязна стена. Не можеше дори да долови мислите зад нея, чувстваше само присъствието му, като зад някакъв воал. Игуменката тичаше и се молеше… за унищожението му.
Младият капитан стоеше до бойния си кон, а зад него чакаха двадесет рицари.
— Не отивайте! — изкрещя тя. — Той ви чака! Това е капан!
Капитанът ѝ се усмихна и махна на Майкъл, който носеше шлема му.
— Вече идва насам, а? — рече ѝ той, обърна се към рицарите си и извика: — На конете!
Тя грабна юздите и огромният боен кон светкавично прещрака със зъби към ръката ѝ. Спаси я само бързата реакция на капитана. Червения рицар плесна шията на Грендъл, животното отстъпи крачка назад и тръсна глава, сякаш казваше: „Можех, стига да исках.“
— Той ще дойде всеки миг…
Оръженосецът му сложи шлема и намести авентейла върху бронята. Капитанът раздвижи раменете и ръцете си, първо наляво, после надясно. Из целия двор оръженосците нахлузваха бронираните ръкавици на ръцете на господарите си, а после посягаха към големите колкото млади дървета копия с дълги стоманени върхове.
Лицето на капитана се показа под ръба на шлема. Той се усмихваше.
— Да — каза Червения рицар. — Усещам присъствието му чрез вас — рече той и се засмя. — Какво сте направили?
— Казах му какво мисля за него — рече игуменката — Заряза ме и за какво — за власт? — каза тя, отметна глава назад и се изсмя като луда.
— Предполагам — започна капитанът, докато Майкъл наместваше шлема върху главата му, — че ударът ви е бил много ловък.
Тя поклати глава.
— Самолюбието му скоро ще го отърве от спомена. Аз обаче видях мислите му. В крепостта има предател.
— Знам — отвърна той с хищна усмивка. — Нали ви казах. Колкото до предателя, той от доста време насам му подава не особено вярна информация. Сега е моментът, няма да ни се отвори друга възможност. Нека ни залага колкото си иска капани — понякога всичко опира до бързина и дързост. Той е внимателен. И самоуверен. — Капитанът сякаш сияеше от силата, която беше събрал. — Смята, че ще спечели битката, аз също. Единият от двама ни греши. Можем само да дадем всичко от себе си, така че пазете се, милейди.
Главната порта се отвори.
— След мен! — нареди капитанът.
Тя се дръпна от пътя му и се загледа след него. Копитата на конете чаткаха по камъните, а рицарите се протягаха към нея — сер Франсис Аткорт прие благословията ѝ и тя вдигна ръце, за да се помоли за Робер Лилиар, който ѝ отдаде чест. Томас Дъръм ѝ се поклони от седлото и я подмина.
Червения рицар се спря на портата. На балкона над нея игуменката видя Амичия и забеляза как капитанът докосва кърпичката на рамото си, а послушницата свежда глава. Грендъл се вдигна на задните си крака, скочи през портата и изчезна в мрака.
Игуменката се обърна към Пияндето, който стоеше до нея.
— Всички да отидат в мазето и да легнат на земята — рече тя. — Всички до един!
После се затича през двора, крещейки заповеди.
Камбаната би тревога и всички стрелци наизлязоха от казармите, за да застанат на постовете си. Нямаше нито един без броня, всички знаеха какъв е залогът.
Игуменката спря в двора и се огледа, а последните врати се затвориха с трясък. Тя кимна със задоволство, каза си, че ѝ се ще да имаше време да открие отец Хенри и хукна към параклиса.
Отец Хенри видя игуменката да говори с момчето си и отвращението ясно се изписа на лицето му. Всичките бяха изчадия на Сатаната — и игуменката, и наемникът, и сестрите. Беше заобиколен от вещици и вещери, сякаш гниеше в Ада.