Не смяташе да бездейства повече. Можеше да ги унищожи, разполагаше с всички инструменти, които обикновен човек би използвал срещу злото. Знаеше, че няма да оцелее, но през целия си живот бе понасял болка и тормоз в името на правдата. Съжаляваше само, че няма да може лично да убие наемника. Този човек сякаш бе въплъщение на Сатаната.
Отец Хенри влезе в параклиса, където се бяха събрали дузина сестри. Вече знаеше, че не са истински монахини, а вещици. Идваха, за да пеят скверната си подигравка със светите химни.
Насили се да се усмихне на Майрам, която бе твърде заета, за да му обърне внимание. В този миг отецът си представи как вдига камата, как убива Майрам и дузината вещици с нея…
Сведе очи, за да не прочетат мислите му и се прокрадна до олтара. Бръкна зад него, сграбчи дългата пръчка от тежко дърво и безпогрешно откри стрелата, която му трябваше. Беше черна като сърцето ѝ. И извънредно забележителна — на три пръста под върха от бяла кост, а останалата част — от вещича гибел.
Планът му се крепеше на грижлива подготовка и херметистко майсторство, така че фактът, че двадесет храбри мъже и една жена на средна възраст първо трябва да рискуват живота си, за да разчистят пътя, му се стори голяма ирония. Дори не знаеше дали са успели. Торн обаче по никакъв начин нямаше да очаква той да мине на кон през Долния град. Всъщност капитанът се беше погрижил врагът да го очаква на покрития път.
На мястото, където преди се намираше Долният град, изникна ред светлинки — незначителна магия, почти незабележима вълничка в бурно море. Въпреки това щом се появиха, той насочи Грендъл към тях — те указваха безопасен път през руините на Долния град.
Капитанът осъзна, че светлините му дават кураж — нямаше да се провали заради някоя дребна подробност. Предстоеше истинска битка. Той се ухили под забралото с форма на гарванов клюн и посегна към Пруденция. Просто влезе в стаята, без дори да се доближава към вратата. Само докосна учителката си и тя се усмихна.
„Намери ми Хармодий — каза той. — Отвори връзката.“
Тя се намръщи.
„Има неща, които трябва да ти кажа…“
Капитанът се ухили.
„После“ — рече той, пое съвсем малко от слънчевата сила, която бе скътал в един пръстен, даден му от игуменката и я използва в Имагинерното, за да захрани нощното си зрение.
В реалността нощните му възприятия се промениха. Замисълът на капана му стана ясен и той се ухили като вълк, чиято плячка е започнала да се изморява.
Торн бе изпратил изчадията си в окопите край онова, което бе останало от стените на Долния град — окопите, изкопани от хората му, за да имат връзка със Замъка на моста. Сега бяха пълни с блатници, което го устройваше напълно, а на юг, в началото на защитената пътека, която стрелците превземаха отново и отново всеки ден от обсадата, чакаше отряд от демони. Бяха поне четиридесет — достатъчно, за да избият рицарите му.
Капитанът се ухили. „Не минах оттам“ — самодоволно си каза той. Децата на Дивото не се криеха в Имагинерното толкова хитро, колкото хората. Докато се носеше по стръмния път в лек галоп, му хрумна, че не се крият, защото то е естествената им среда. Или нещо подобно.
Накрая видя и Торн — намираше се в равнината и спокойно вървеше към града, а грамадната му фигура се извисяваше над съюзниците му. Дори от това разстояние се виждаше, че е с една глава и рамене по-висок от троловете, които го заобикаляха. Беше висок поне шест метра, с пищни разклонени рога, щръкнали от двете страни на подобното му на каменна плоча лице. Въпреки ръста си обаче от петстотин крачки не изглеждаше особено страховит, макар че нощното зрение на капитана го виждаше като фар, а силата му се виеше на стотици нишки, които водеха към небето, към тварите наоколо му и гората зад гърба му. Пазеха го две дузини тролове, което ясно подсказваше колко е могъщ.
Докато Червения рицар го наблюдаваше, рогатият мъж вдигна жезъла си.
Торн вдигна жезъла си. Виждаше тъмното слънце съвсем ясно и за миг се изкуши да запрати могъщото си заклинание по тайнственото изродено същество, но в крайна сметка плановете трябва да се спазват. Той посегна към плужека на лявото си рамо и по дясната му ръка плъзна зелен огън, който ярко блесна на върха на жезъла му. Беше като радост, като абсолютната кулминация на любовта.