Светлината носеше цвета на дълбоки гори в съвършен летен ден и не се съсредоточаваше в точка, линия или сфера. Тя беше навсякъде.
Игуменката, която пееше с хора си, усети атаката срещу защитните заклинания, почувства как се разтрисат и извиси глас със сестрите си. Чуваше ги и усещаше присъствието им в Имагинерното, заедно с това на Хармодий и Амичия.
Светлината беше навсякъде, а зеленото ѝ сияние беше изкусително като желанието на младите да избягат от задълженията си и да се забавляват. Игуменката помнеше лятото — летните дни край реката, допирът на водата, когато влизаше да плува, конят ѝ, който пощипваше тревата по брега…
Далеч, далеч от нея, магиите, които защитаваха дома ѝ, бяха…
Хармодий разчете заклинанието, осъзна колко хитро и сложно е то и точно когато се накани да го блокира, видя капана. Торн искаше той да го отклони встрани.
Лятната светлина представляваше коварна магия, която удряше защитните заклинания от всички страни и изсмукваше силата им, насочвайки я към Дивото. Майсторството, с което бе изработена, беше великолепно, силата, която я захранваше — величествена, а всяка блокираща магия или опит за подсилване на защитните заклинания щеше да бъде изсмукана заедно с тях в зейналата паст, която ги очакваше.
„Ако оцелея след всичко това, трябва да науча това заклинание“ — каза си Хармодий, грабна тънкия си меч, изтъкан от яркосиня светлина и преряза връзката на игуменката със защитните заклинания на крепостта.
Те рухнаха, а Торн изръмжа от задоволство, помрачено от ясното съзнание, че Хармодий е направил единственото, което можеше да му помогне да не бъде изсмукан заедно с тях.
Феите затанцуваха около главата на му, привлечени от внезапно появилата се нова сила — древната мощ, която даваше живот на вековните заклинания. Тя изтичаше в земята под краката му и нежните създания се къпеха в нея — крилатите им телца приличаха на миниатюрни ангели, прелитащи през светлинна дъга.
С рухването на последното заклинание сякаш се отвори прозорец. След него не остана нищо, но Торн не се спря. Вдигна жезъла си и направи втората си магия, запращайки я като най-обикновен чук.
Блесна ослепителна светлина и Едноръкия, Трикракия, требушетът и горната трета на северната кула изчезнаха. Последвалият взрив строши всички прозорци в крепостта и витражите се превърнаха в ураган от цветен шрапнел.
Гърбът на отец Хенри, който се беше скрил зад олтара под огромния прозорец, бе нарязан до кръв. От туниката му не остана почти нищо, макар че ръцете и главата му бяха покрити. Той изкрещя.
Червения рицар посегна към палата си и почерпи сила от пръстена.
Бе скрил овъгленото парче плат в ръкавицата си, за да не го загуби в мрака. Намери го и изля силата в него. На метър под дъските на дъното на ямата, под краката на блатниците, пламнаха десет фитила, а в крепостта огромен изблик на сила надипли нощния въздух и едва не свали капитана от гърба на Грендъл. Фитилите обаче бяха запалени и сега…
Сега трябваше да изминат стоте дълги секунди до Армагедон.
Бе стигнал до основата на склона и сега следваше пътеката между първата и втората синя светлина сред руините на задната порта. Тук Грендъл не можеше да бърза и това беше най-слабата брънка в целия план. Щом капитанът виждаше Торн, значи Торн виждаше него, но именно това беше целта — Торн да го види. Въпреки това демоните вече тръгваха, явно осъзнали, че са заложили засадата на грешното място. А и огромните твари около врага бяха нещо ново.
Торн вече беше унищожил требушета.
„Закъсняхме.“
Капитанът бе прекосил половината град. Грендъл тичаше в тръс — една погрешна стъпка сред руините и щеше да рухне. Рискът беше безумен.
Петдесет секунди.
Червения рицар се обърна в седлото и погледна назад. Том беше точно зад него и звукът от придвижването на рицарите изпълни нощта, нарушавайки тишината, настъпила след взрива на кулата.
Докато Грендъл прескачаше една паднала таванска греда, капитанът се изправи в стремената. Сините светлини сякаш се накъдриха… и той се озова в полето зад външната стена. Том Лошия яздеше точно зад него и двамата дръпнаха юздите едновременно.