Капитанът обърна Грендъл и насочи главата му към рогатата фигура, която сега беше на нивото на очите му, само на двеста крачки пред тях. В мрака зад него вилазката се подреди в клин, оставяйки зад себе си бъркотията от камъни и керемиди, които някога бяха представлявали град.
„По дяволите, колко сме добри само“ — помисли си капитанът.
Той вдигна ръката, с която държеше копието, използва малко сила, за да запали светлина на върха му, но не каква да е, а ярка като звезда и замахна надолу. Грендъл едва забележимо се стресна, а после мина от стоеж в галоп за три крачки, сякаш бяха в тренировъчния двор.
Тридесет секунди.
Торн наблюдаваше наближаването на тъмното слънце и го чакаше, изпълнен с възхищение и омраза към изроденото същество. Приличаше на човек, но не беше човек, а някаква странна смесица между човек и дете на Дивото. Щеше да го съжали, но го мразеше, защото смесицата беше различна от неговата.
То наистина наближаваше, точно както го предупреди тайният му приятел, но не по пътя, който му беше описал. Това означаваше, че шпионинът му е бил разкрит. Което пък означаваше…
Тъмното слънце носеше толкова много сила, че беше обявило присъствието си на всички на бойното поле. Торн за пръв път можеше да го огледа както трябва и изпита нещо… не точно страх, но това създание го предизвикваше като огромен хищник, чийто рев се носи чак от другата страна на блатата. Всички местни го чуваха. Някои се изплашиха, други бяха привлечени към него. Такъв беше законът на Дивото… значи тъмното слънце бе един от тях, а това означаваше…
Изродът се движеше прекалено бързо, а откритието осени Торн твърде късно. Докато обмисляше сътворението му, огромното му бавно сърце бе отмерило твърде много удари и човекът успя да прекоси руините на Долния град като даг — толкова бързо, че когато демоните изскочиха от скривалището си и хукнаха да го спасяват, вече беше твърде късно. Клинът от рицари ги беше подминал.
Нещо го забавяше!
„Кучка!“ — изрева Торн в съзнанието си. Тя му налагаше волята си…
Отърси се от магията ѝ още докато…
Капитанът докосна хълбоците на Грендъл с шпорите си, за да му даде знак, че не бива да си пести силите. Предстоеше голямото усилие.
Торн чакаше с лице към крепостта, а уродливите му телохранители-чудовища, облечени в брони от дърво и кожа, стояха рамо до рамо с огромни сърпове и бодливи тояги в ръце. Сияеха, но не в свежо лятнозелено, а в някакъв болнав цвят на гнилоч.
Червения рицар се надяваше да опази копието си за Торн с помощта на един трик от тренировките и даде знак на Грендъл да наведе глава, а после бързо замахна и тролът последва върха на оръжието му, замахвайки нагоре. Докато капитанът го парираше, Грендъл го удари с огромната си глава и шипът на челото му се заби в покритите с камък гърди. Беше дълъг петнадесет сантиметра, с остър като игла връх и основа колкото човешка длан, а конят бе няколко пъти по-тежък от трола. Рогът разцепи каменната плоча на две и проби кожата му, строшавайки гръдната кост. Грендъл повали чудовището на земята и стовари огромното си подковано копито точно върху таза му, а сблъсъкът изобщо не го забави.
С рутина, придобита след стотици двубои, капитанът отново остави тежестта да повлече копието му надолу. Торн беше на десет стъпки зад телохранителите си и тъкмо се извръщаше, за да се защити с магия.
Червения рицар се наклони напред, добавяйки силата на тялото и хълбоците си към тежестта на коня. Дали благодарение на късмета, дали на интуицията му, копието се заби на педя от мястото, където балистата бе улучила Торн преди часове и го накара да залитне. Магьосникът се залюля, посегна с жезъла си… а после се стовари с трясък на земята.
След сблъсъка капитанът едва успя да дойде на себе си. Имаше чувството, че копието му се е забило в замък, но успя да се задържи на седлото и продължи нататък, изоставяйки оръжието си. Следващите двама в клина — Том Лошия и сер Танкред — също забиха копията си в противника. Поне така се надяваше, защото препусна нататък, гонен по петите от останалите телохранители. На ръст троловете бяха колкото него и можеха да пробият бронята му с един-единствен удар. Той обаче летеше напред, сякаш окрилен от божествено вдъхновение. Привеждаше се, Грендъл танцуваше и двамата някак успяваха да избегнат оръжията им.
Конят прониза и следващия трол. Рогът от усукана стомана се вряза дълбоко в страшилището и когато огромният жребец рязко спря, яростно изцвили и блъсна чудовището с копитата си с точността на боксьор и мощ, непосилна за десет рицари, ездачът му за пореден път едва не падна. Нездравото зеленикаво сияние угасна между първия и втория удар по огромната каменна глава и Грендъл победоносно се изправи на задните си крака, а капитанът измъкна огромния си меч.