Отляво се чу крясъкът на друг трол, който се изпъна в целия си ръст и бе ударен в гърдите с копие, което го свали по гръб на земята.
— Пукни, кучи сине! — кресна Том Лошия и изчезна в зеленикавия мрак. Макар и известен с лошия си нрав, с престъпленията, разврата и безобразните си маниери, на озареното от пламъци бойно поле той сякаш бе самото въплъщение на войната и докато рицарите летяха в галоп край него, капитанът с възхищение гледаше как великанът помита троловете, без копието му да трепне нито веднъж.
— Лохлан за Аа! — изрева той.
Когато оръжието се строши в третата му жертва, Том изтегли дългия си меч от ножницата и той засвистя във въздуха, улавяйки блясъка на пожарите в равнината всеки път, когато достигнеше връхната си точка. Приличаше на жив пламък, който се издигаше и падаше с безскрупулната точност на сърп в ръцете на жътвар, който прибира зърното през първите дни на есента.
Съвсем сам, Том отвори дупка в строя на чудовищата. Капитанът смушка Грендъл, от дясната му страна изникна каменна глава и той замахна с всичка сила, изправяйки се в стремената. Мечът отхвръкна от камъка, но главата се спука и падна, а ревът на дага премина в протяжния грак на падащ гарван.
Накрая Червения рицар пресече строя и мина зад врага. Мечът му беше покрит със зловонна зелена кръв, а оцелелите тролове зад гърба му вече се събираха, за да му отрежат пътя към крепостта. Свежият пролетен въздух изведнъж се изпълни със стрели. Издаде ги единствено свистенето им, а той почти не го забеляза — ушите му пищяха. Внезапно обаче те се посипаха отгоре му… и върху Грендъл.
Трак!
Трак-зън-ТРАК!
Зад троловете имаше ърки, които стреляха в мелето. Или не ги беше грижа, че може да улучат някого от своите, или бронята на Торн просто бе твърде здрава, за да го е страх от стрелите им.
Още чудовища нападнаха рицарите му и от двете страни и капитанът мина в галоп, за да стигне до дългия ров, който бе наредил да изкопаят. Вътре бъкаше от блатници.
„Готови ли сте?“ — попита той в Имагинерното и погледна назад. Том Лошия вече се беше обърнал, заобикаляха го поне дузина рицари. Всички знаеха какъв е залогът, помнеха и плана му. Макар и изгубил представа за времето, капитанът беше сигурен, че моментът наближава.
Подкара коня си право към окопите, като се чудеше дали е успял да убие Торн. По-скоро се надяваше — трябваше да се надява, беше му нанесъл страховит удар. До траншеята оставаха само няколко стъпки. Шепа стрели полетяха към него, но бързината им бе смаяла блатниците не по-малко от господаря им. Тогава Грендъл скочи и за миг двамата полетяха.
Капитанът се приземи, бронята му издрънча, зъбите му изтракаха, челюстта го заболя, а шлемът се удари в челото му въпреки подплатената шапка. За един жизненоважен миг той ослепя, Грендъл потрепери и се спъна. Навсякъде около тях рицарите прескачаха окопите, а блатниците се обръщаха, но твърде бавно.
Том прескочи траншеята последен, приземи се и подмина Грендъл, който забавяше ход по команда на ездача си. Подлъгани от скоростта, с която ги бяха прескочили, блатниците преляха над ръба на окопа, а капитанът едва успя да си помисли: „Сега е моментът.“
Нафтените бомби под дъските на траншеята пламнаха. Не се взривиха, просто лумнаха с мощен съсък, сякаш по волята Божия и зад тях остана само стена от пламъци. Капитанът щеше да избухне в победоносен смях, но в този миг Грендъл загина. Бе дал живота си, за да преведе своя господар над рова въпреки дузината копия, забити в тялото му. Жребецът се стовари на земята и всичко потъна в мрак.
Една трета от хора вече го нямаше. Хармодий намери игуменката и я сграбчи за лакътя, но тя се изправи с жилавата гъвкавост на танцьор и посегна към Имагинерното…
Той беше пострадал. Момчето го беше ранило.
Хармодий помогна на Майрам да остане на крака и хорът отново запя. Гласовете им потрепваха несигурно, но отново започнаха да набират сили. Този на Амичия надделяваше над останалите — в продължение на една дълга минута тя бе носила тежестта на целия хор съвсем сама.
Магията още си беше на мястото — огромната сила от извора, вплетена в чародейството на хора. Хармодий разпери ръце, вдигна жезъла си и започна да прави заклинание.
Отец Хенри лежеше в локва от собствената си кръв, а ушите му пищяха. Болката в гърба и раменете му беше неописуема. Той изпищя. Христос обаче бе понесъл агонията. Тя беше като врага — можеше да бъде победена.