Свещеникът се надигна на колене. Като по чудо тетивата на лъка му не беше прерязана от парче стъкло и той намести стрелата с треперещи ръце.
Торн усещаше болката от раните си, но не толкова ясно, колкото унижението от атаката им. Тъмното слънце му се подигра, като мина право през капана му, за да му се присмее.
Омразата го погълна. Той се изправи на крака, изпробва силата си и изръмжа. Улучи го стрела от арбалет, но той дори не се разсея. Разпери пръсти, запращяха пламъци и над главата му се разтвори купол от зелена светлина. В лявата му ръка като злачен щит изникна друг, а дясната вдигна жезъла му.
Торн пристъпи към окопите, а телохранителите му го последваха.
„Вижте ме само, приличам на герой от някой епос — помисли си Торн с горчива ирония. — И всичко трябва да върша сам.“
Не се затича, просто вървеше с огромни крачки към блатниците, които извираха от траншеята — скверна рана, която хората бяха отворили в земята. Внезапно пред него изригна стена от алхимичен огън. Не беше проявление на силата, в противен случай Торн щеше да го усети и да го потуши. Той дори се опита, прахосвайки няколко секунди, докато осъзнае, че врагът е напълнил празнината под пода на окопите с нафта. Бяха налели отровата си в самите вени на земята.
„Човеците трябва да умрат.“
Капитанът така и не изгуби съзнание, макар че се удари в земята със страшна сила. Изправи се, преди болката да успее да го изпълни — нямаше нищо счупено. Мечът му бе останал под тялото на Грендъл, но той сграбчи топчето на върха на дръжката и го издърпа.
Огледа се, но чаткането на копита му подсказа, че всичко е минало по-добре, отколкото бе дръзнал да се надява. Не искаше Том да остане и да умре, но и за миг не беше допуснал, че ще изгуби Грендъл.
Взе меча си не защото очакваше да оцелее, а защото това му се стори уместно. За пръв път от тръгването на вилазката имаше време да си поеме дъх. Извън очертанията на забралото му нощта беше огромна, тъмна и кипеше от насилие. Много от блатниците бяха успели да се измъкнат от окопа и някои последваха рицарите, преди да се подпали нафтата. Освен това той самият им въздействаше като пъклен фар. Идваха да го убият… Торн — също.
Червения рицар не съумя да се усмихне под наличника с форма на гарванов клюн, но не трепереше особено много и беше с акъла си. Сега задачата му беше да задържи вниманието на Торн колкото е възможно по-дълго и възнамеряваше да се постарае както трябва.
Той посегна със силата, призовавайки децата на Дивото да му служат, точно както го бе учила онази вещица майка му. Навремето се закле никога да не го прави, но това беше последната му битка, а залогът бе твърде висок. Той отхвърли клетвите на гневното момче и…
Предизвикателството на тъмното слънце беше изпълнено с презрение. То стоеше от другата страна на траншеята и подчиняваше блатниците на волята си.
Торн изкрещя пискливо от ярост, сякаш го бяха ударили, заряза всякаква предпазливост и прескочи стената от пламъци.
Наобиколи го цяла орда блатници и шлемът му се изпълни с острата им миризма. Никога не се бе оказвал тъй близо до тези същества, но въпреки отвращението си не можа да не забележи някои неща — как меките им черупки сякаш са оформени като броня, как от нагръдниците им излизат човекоподобни ръце. Зачака смъртоносния удар… но вместо това осъзна, че ги държи. Беше превзел мислите им.
Ето с каква цел е бил отгледан. Създаден. Обучаван. Превърнат в наточено острие.
Червения рицар започна да ги омагьосва.
Намираше се в палата си, а Пруденция бе слязла от пиедестала си и стоеше до обкованата с желязо врата. Натискаше я с каменните си ръце, но въпреки усилията ѝ тя се тресеше на пантите си.
„Той идва да те убие“ — каза Пруденция.
„Отвори вратата“ — отвърна капитанът, опитвайки се да овладее ужаса си.
„Иска да се биеш с него в Имагинерното! Ще погълне силата ти, самонадеяно дете такова! — извика тя. — Не го ли чуваш?“
Капитанът чуваше победоносния му рев чак в Имагинерното.
„Добре ще ми дойде един съвет“ — каза той.
„Не заставай срещу най-могъщите в света, преди да си станал много, много по-силен — прямо отвърна Пруденция, а после повдигна рамене. — Когато грубата сила не е достатъчна, използвай хитрост. Спомни си, скъпо момче, че той няма да е наясно с ограниченията на силата ти. Нарича те «тъмното слънце».“