Добър съвет, само че капитанът нямаше представа как да го използва. Посегна към Хармодий и отвори вратата.
Торн го чакаше.
Беше прекосил огнената стена и тлееше, парливият пушек от раните му се виеше на тънки струйки, а огънят в траншеята го огряваше откъм гърба.
Капитанът се закашля.
Торн се извисяваше над него и въпреки разстоянието той виждаше, че копията са го наранили. От дълбоката дупка в гърдите му се стичаше нещо тъмно и воднисто.
„Ти реши, че си ми равен, дребно човече.“
Червения рицар се опитваше да подтисне гаденето, дошло със страха. Каквото и да представляваше Торн, появяването му го изпълни с ужас и отвращение, обзе го някакво бездънно нездраво усещане, почувства се смазан и осквернен. Опита се да се пребори и в продължение на един безкраен миг виждаше само майка си, която му обещаваше да…
„Ти дръзна да ми се противопоставиш. Знаеш ли кой съм аз?“
Потънал дълбоко в хватката на ужаса, капитанът се сгърчи. Съзнателната, рационална част от личността му си отбеляза, че подобни въпроси задават само най-умопомрачените същества. Освен това цял живот се беше учил да се преструва на смел, когато му се щеше да се свие на топка и да заплаче с глас. Имаше чувството, че спори с майка си.
Направи магия — не за да го нападне, а за да подсили бронята си.
Вдигна меча.
— Ами — започна капитанът. Опита се да му отвърне небрежно, по вместо това прозвуча малко истерично. — Ами — опита отново той и този път гласът не му изневери. Навремето така предизвикваше майка си. — Както разбирам, някога си бил кралски магьосник.
Торн се наведе и една огромна гореща ръка го събори на земята. Капитанът предусети удара и замахна нагоре с меча, но щом докосна костеливата ръка на магьосника, острието се строши, а болката прониза рицаря въпреки стоманените му доспехи.
„Аз съм безмерно по-велик от човека, който бе кралски магьосник.“
Червения рицар не намери сили нито да се разсмее, нито дори да се изкикоти, но успя да се изправи на крака, както навремето, когато братята му го биеха.
Торн вдигна ръка и един от пръстите ѝ падна. Капитанът се изпълни с дива, безразсъдна радост, захвърли парчетата от меча си и извади тежката си кама.
— Ти си просто един от многото Властелини от Дивото, Торн — каза той и си пое дълбоко дъх, за да успокои болката в ребрата си. — Не се надценявай, някой може да те изяде.
„Добър удар — измърмори Хармодий в палата на спомените му. — Почти сме готови.“
Внезапно светът сякаш застина. Капитанът се опита да си представи лицето на Амичия, да се вкопчи в каквато и да е достойна, благородна или просто човешка мисъл, която не е породена от страх, която нямаше да означава, че е умрял, поробен от това създание… но не успя.
„Дръж се“ — каза Хармодий.
„Предизвикваш ме, така ли?!“
Червения рицар изправи гръб, опитвайки се да изглежда колкото се може по-висок и заговори:
— Майка ми ме обучи така, че да стана най-великия Властелин от Дивото — каза той, пое си отново дъх и произнесе следващото изречение сякаш замахваше с меча. — А ти си просто синът на някакъв търговец-парвеню, който се прави на онези, които го превъзхождат.
Рицарят нареди на блатниците си да убият Торн и те обърнаха оръжията срещу бившия си господар. Въпреки че никой не можа да прониже сияещата му зелена броня, Торн сви кокалестия си юмрук.
Много блатници загинаха. Яростта на магьосника беше неумишлена, той просто реагираше инстинктивно на предизвикателството и обидите.
„Ти си нищожество!“ — изрева Торн и юмрукът му се стовари върху капитана по-бързо, отколкото той можеше да парира удара или дори да реагира. Магът пак го просна на земята, само че този път рицарят чу звука от чупещи се кости. Може би ключицата. Ребрата — със сигурност.
Изведнъж се намери в палата си, а до Пруденция стоеше красив младеж, облечен в извезано със звезди черно кадифе. Капитанът беше толкова изплашен и объркан, че му трябваха няколко дълги секунди да осъзнае, че непознатият всъщност е Хармодий. Само дето не успяваше да задържи палата в съзнанието си — беше твърде изплашен и още докато чародеят отваряше уста, той дойде на себе си. Лежеше на земята, а болката беше удивително силна. Бронята му вероятно го бе спасила от смъртта, но не и от агонията.