Боса и с разпуснати коси, игуменката се изправи срещу Торн в мрака на унищожения параклис, сред парчетата натрошено стъкло. Монахините ѝ се бяха подредили зад гърба ѝ в строен ред, извисили гласове в свещен хор. Хармодий стоеше до нея с жезъл в ръка, а силата в песента им го носеше към мрака, към лабиринта в ума на младежа в полето, който се бореше с истинско чудовище…
Игуменката също се бореше с чудовище — с най-различни чудовища, много от тях създадени от самата нея. Нима бе обичала това нещо, което сега искаше да унищожи всичко, което ѝ беше скъпо?
Тя го удари с гнева си, с любовта си и дългите години болка и скръб, след като го бе изгубила. Изля в раните му обичта си към Бог и прибави към нея презрението си, задето я беше изоставил, за да предаде човечеството. Беше взел дара ѝ, за да се превърне в това.
Наистина го нарани и Торн отвърна на удара, но нещо му попречи, след цялото това време той все още — все още — се колебаеше да ѝ навреди.
Игуменката удари отново. Бе разполагала с години, за да потъпче колебанията си.
Маг стоеше насред Долния град, но въпреки това усещаше как старата игуменка се бори с врага. Беше ужасяващо, но тя почувства силата ѝ и вдигна ръце, изпълнена със симпатия. Беше невежа и необучена, но въпреки това изля внимателно събраната си сила в игуменката и тя се усмихна победоносно.
Отец Хенри се подаде иззад олтара, опъна тетивата и стреля. От мрака се надигна яростен вик, игуменката изкрещя като душа в пъкъла, строполи се по лице и умря, преди главата ѝ да се удари в каменния под. От очите ѝ шурна кръв, а от гърба ѝ щръкна зловеща черна стрела.
Огън — прозрачен, кристалносин огън, любимият цвят на Пруденция — обгърна смъртната обвивка на Торн. Беше изумително горещ и наситен с плътен ярък дим, който сияеше като жив с искрящобял блясък и очевидно бе нещо повече от пушек. Капитанът усети как Хармодий го праща от замъка в спомените му и използва ръката му, за да изпълни нощния въздух. Това беше деликатно, коварно и хитро заклинание — мъгла от милиони огледалца.
Тя го нарани, болката беше смайваща. Тъмното слънце също го нарани и той крещеше в агония. Цената на краткия миг угризения се бе оказала катастрофална.
Торн обаче беше спасен — тя загина. Светлината ѝ угасна, и то не от неговата ръка. Някаква друга сила я уби, но той не беше виновен за това престъпление и се обърна, събрал сили да смаже противника си… само че мисълта, че нея вече я няма, го караше да се гърчи.
Налагаше се тя да умре… и все пак не биваше да умира. Изведнъж той осъзна, че вече е твърде късно, усетил заклинанието на ученика си — сложен многопластов фантазъм, точно в негов стил. Цветен дим, тъй тих и безобиден на вид…
Торн нанесе ответен удар, следвайки траекторията на удара, нанесен от Хармодий, точно както бе постъпил с любимата си.
Хармодий усети приближаването на силата му и отправи ответен удар — толкова деликатен, че не му коства почти никаква енергия. Магията разчиташе на горделивостта на врага, на съзнанието за собствената му сила.
Торн уби ученика си без усилие, макар че кой знае защо не можа да си присвои могъществото му, което не беше незначително. Колко типично за Хармодий — да го разпилее, вместо да позволи на учителя си да го вземе за себе си. Бившият му чирак падна назад сред хора от монахини. Ако имаше време за това, Торн щеше да унищожи сборището, но тъмното слънце продължаваше да го засипва със странния си син огън.
Ако беше човек, Торн щеше да се разсмее или да заплаче. Вместо това съзнанието му бързо се върна в равнината под крепостта, където обвивката му всеки момент щеше да бъде погълната от пламъците. Измина още един дълъг миг, докато успее да налее силата си в тях и да ти угаси. Беше пострадал сериозно и това го изненада и разтревожи. Отново, за пореден път щеше да изглежда слаб.
Нямаше време да огледа раните си — беше в такова състояние, че дори по-слабите от него можеха да го убият.
Торн вдигна жезъла си и изчезна.
„Бягай, момче!“ — извика Хармодий.
Капитанът се опита да го послуша и запълзя сред мъртвите блатници. Насили се да се изправи и хукна със залитане, очаквайки светкавицата в гърба, която щеше да го довърши. Стоеше насред палата си, а пиедесталът беше празен — статуята на Пруденция лежеше студена и неподвижна на земята.