Кити Картър погледна сестра си.
— И за миг не повярвах, че Амичия е убила игуменката.
Ейми извъртя очи.
Когато капитанът се свести, още не беше съмнало. Събуди го шум в коридора, дрънчене на доспехи. Освен това не беше в собственото си легло, а меча му го нямаше.
Вратата се отвори и в килията му влезе сестра Майрам, облечена в расото на ордена. Последваха я сер Йеханес, целият в доспехи, Майкъл, търговецът Рандъм и Йони — приставът на едно от градчетата.
Капитанът дръпна ленения чаршаф върху гърдите си.
— Игуменката загина по време на битката — каза сестра Майрам. Лицето ѝ беше остаряло.
Досега почти не я беше чувал да приказва. Отне му секунда да възприеме думите ѝ и преди да осъзнае важността на казаното, съзнанието му упорито се дивеше на мисълта, че тя може да говори.
— Много съжалявам — изрече той. Празни, безполезни думи.
— Открито се говори за преговори. Искат да предадем крепостта, за да ни пуснат да си отидем — обади се Йеханес с тон, който накара останалите да потръпнат.
— Не. Нито ще се предадем, нито ще преговаряме — рече Червения рицар. Забеляза, че ребрата му са превързани, а космите по гърдите му — обръснати. До вчера бяха доста гъсти. Капитанът трепна. Игуменката беше мъртва и той осъзна, че я е обичал посвоему.
„Не спирам си търся по-добра майка“ — помисли си той.
— Ако обичате, излезте, за да може Майкъл да ме облече — тихо каза капитанът.
— Побързайте — рече Йеханес, — защото вече се канят да започнат. — Той замълча. — Всички местни и някои от нашите.
Сестра Майрам отиде до вратата.
— Тя никога не би се предала — тихо рече монахинята. — Хората в двора говорят, че Амичия я е убила — добави тя.
Капитанът трепна и срещна погледа ѝ.
— Аз ще се погрижа.
Монахинята затвори вратата, а той стана от леглото, въпреки че леко му се виеше свят. Познаваше това чувство от дете — беше изцедил докрай херметическите си сили. Изпитваше празнота, но и удоволствие, сякаш бе тренирал добре мускулите си.
„Пруденция е мъртва.“
Не за пръв път умираха добри хора, за да спасят живота му.
Появи се Тоби, понесъл стария му черен жакет и черния му прилепнал панталон, както и хубавия златен колан. Момчето изглеждаше ужасено.
Отне му известно време да се обуе, докато се опитваше да успокои бясното биене на сърцето си и да не мисли за учителката си и за игуменката.
— Била е убита — рече Йеханес. — Някой е застрелял игуменката в гърба. — Той заговори по-тихо. — Гелфред рече, че стрелата е от вещича гибел.
При тази мисъл му се повдигна.
— Никой ли не е видял как е станало? — уморено попита той.
— Всички са гледали боя навън — отвърна Йеханес.
Капитанът въздъхна.
— Заварди всички порти и проходи. Под главния донжон има един, който води извън крепостта. Сега е препречен от каруците ни, но сложи двама стрелци на стълбата. От нашите. Съобщи ми, щом си готов.
— Какво разбирате под „заварди“? — попита Йеханес и замълча.
— Направи го така, сякаш превземаме крепостта — рече остро капитанът. — Сякаш сме в Гале. Доверявай се само на нашите хора и използвай сила, ако се наложи. Завардѝ всички изходи, Йеханес!
Старият рицар отдаде чест.
— Да, милорд.
Майкъл донесе чизмите му, закопча катарамите и привърза горната им част към кафтана му.
— Цялата броня, ръкавиците и бойния меч — рече рицарят.
Майкъл се подчини. Напредваха бавно, а понякога болката беше много силна, но това, че е с доспехи, щеше да бъде послание само по себе си. Ризницата и гамбезонът, който носеше под нея, му тежаха като оловна риза и власеница едновременно. Много рицари вярваха, че болката от доспехите е покаяние пред Бог.
„Тяхна си работа.“
Започнаха с набедреника, продължиха с наколенника и подколенника и приключиха със сабатоните, които бяха тъй здраво прикрепени към ботушите му, че прилепваха дори към внимателно оформените им заострени върхове. Майкъл привърза набедрената част към жакета с удивителна скорост, а Тоби му помагаше. Капитанът се изправи, раздвижи крака и с помощта на Жак оръженосецът нахлузи кирасата през главата му и я закопча.
— Няма да повярвате каква вдлъбнатина имаше — каза Майкъл.
— О, ще повярвам и още как — отвърна капитанът.
Оръженосецът изсумтя.
— Карлъс каза, че никога преди не му се е налагало да полага такива усилия, за да я оправи — рече той. — Сякаш стоманата била омагьосана.
След малко всеки грабна по една част от железния ръкав. Подлакътникът, налакътникът и подмишницата бяха едно цяло, прикрепени едни към други с плъзгащи се нитове — смайващо постижение на ковашкия занаят, изработено от позлатен бронз и закалена стомана. С помощта на ремъци и катарами ги прикрепиха към горната част на ръцете му, а после и към раменете. След това сложиха нараменника и облите плочки, които пазеха мишниците му и завършиха церемонията със златния колан и златните шпори на петите му. Накрая му подадоха ръкавиците, меча и палката, символ на ранга му.