Кралицата вложи допълнителна топлота в гласа си — бе доловила нещо студено в него, някаква празнота, оставена от преживян наскоро ужас и гласът ѝ го погали като течно злато.
Той ѝ хвърли предпазлив поглед.
— Какъв подвиг?
— Що за рицар пита какъв подвиг се очаква от него? Моля ви, сер Ранълд — каза тя и го хвана под ръка.
— Аз не съм рицар — отвърна севернякът. — Освен може би в сърцето си — добави той, а кралицата се усмихна на лейди Алмспенд.
— Ще трябва да направим нещо по въпроса.
На брега над тях стоеше Доналд Редмейн и ги наблюдаваше.
— Какво става? — попита едно от момчетата.
— Братовчед ми току-що продаде стадото на кралицата — отвърна Доналд. — Колко струват албинските монети? — попита той и сви рамене. — Сега трябва да оцелеем, за да ги похарчим.
Хармодий слушаше разгневената тълпа и си мълчеше. Не му беше останала почти никаква сила, трябваше му повече време да се възстанови и последното нещо, от което се нуждаеше, беше сблъсък с невежи ловци на вещици. Щеше да остави момчето да се оправи с тях.
Той внимателно се облече. Двамата с игуменката не бяха приятели, но нямаше как да не ѝ се възхити. Тя показа, че притежава могъщество, което не бе притежавала на млади години и го използва брилянтно, задържайки врага, докато Хармодий подготвяше финалния си удар… който, за жалост, не се получи много добре. Въпреки това игуменката не беше загинала напразно — удържаха крепостта и хубавичко опърлиха брадата на врага. За пореден път.
Хармодий си представи как стои на подиума в Харнфърд и изнася лекция за херметизма с жезъл в ръка. „Овладях основните характеристики на реалността по време на една война — щеше да каже той, — а се научих да ги използвам по време на друга.“ Или пък щеше да каже: „Спасих света за човечеството, но го сторих, стъпил на раменете на гиганти.“ Това звучеше по-добре, направо чудесно. Само че сега всичките тайни на игуменката щяха да бъдат погребани с нея, а душата ѝ — да отлети при създателя си.
Хармодий прокара пръсти през брадата си.
Ами ако…
„Ами ако всичката сила на света извира от един и същи източник?“
Това беше въпросът, нали? Посвоему този източник беше… общ. Зелено или златно, бяло или червено… В крайна сметка всичко беше просто сила, а това означаваше, че…
Че няма добро и зло. Че Сатаната не съществува. Бог… И Бог ли не съществува? Дали всъщност този извод не означаваше именно това? Дали на върха на една игла се побират по-малко ангели, ако силата идва от един и същи източник?
Зави му се свят.
Ами ако Аристотел грешеше?
Задъха се. Едно беше да си го мисли и съвсем друго — да знае, че е вярно. Слезе със залитане по тясното стълбище до общата спалня и насила си наложи да поставя крак пред крак, докато стигне до параклиса.
Том Лошия изникна до капитана тъкмо докато той полагаше неимоверни усилия да се слее с паството. Току-що беше изпял един химн и изглеждаше съвсем прилично.
Тя бе искала той да разбере.
Червения рицар коленичи заедно с останалите. Тъй като нямаха свещеник, сестра Майрам водеше службата — факт, който никой не коментираше.
„Кълна се в името и меча си, че ще отмъстя за вас, милейди.“
— Милорд? — обади се Том.
— Не сега.
— Сега, милорд — настоя исполинът.
Капитанът го изгледа кръвнишки, изправи се, мина по пътеката, коленичи пред разпнатата фигура, която се извисяваше над него и се върна при вратата.
Всички се обърнаха да го изгледат. Толкова по-зле.
— Какво? — излая той, щом излязоха. Монахините пееха заупокойна молитва и всеки глас вплиташе нишка сила в гоблена на музиката. Звучеше прекрасно.
Том погледна към вратата на подземието.
— Затворих свещеника, дано гнусната му душа да гние в Ада. Тикнах го в най-тъмната изба с ключалка на вратата — каза той. Гневът сякаш го задавяше.
Капитанът кимна.
— И ти я ценеше, нали?
Том сви рамене.
— Тя ме благослови — отговори той и извърна поглед. — А онзи свещеник ще умре бавно.
Капитанът кимна.
— Първо ще го съдим за измяна — каза той.
Том се беше обърнал с гръб към вратата.
— Защо ще го съдим? Капитан сте в крепост под обсада. Тук важи Законът на войната.