Джералд Рандъм гнусливо си избираше пътя край траншеята на капитана, следвайки сер Майлъс, който безгрижно тъпчеше опечените тела на стотици блатници, чиито овъглени останки бяха доказателство за опустошителната мощ на огъня. Миришеха на печено месо и когато Рандъм загуби равновесие и стъпи върху един от тях, тялото изпука, сякаш беше от въглени. Търговецът спря за миг, побиха го тръпки.
Ловецът Гелфред го задмина с големи крачки, като предпазливо се оглеждаше. Явно и той нямаше нищо против да стъпва върху труповете и Рандъм се запита колко дълго ще трябва да го прави, докато претръпне като него или Майлъс.
Зад гърба му предпазливо напредваха четиридесет мъже — стрелци от ротата, новобранци, фермерски синове. Това бяха подкрепленията.
Излязоха от окопите точно под стената на Замъка на моста и креснаха на стражата да им отвори страничната порта.
Когато ги повикаха, Рандъм се беше отзовал преди войниците, въпреки че не носеше броня. Хапна залък хляб и една ябълка, а една от младите проститутки, които бяха дошли с ротата, му подаде парче хубаво сирене. Той се усмихна.
— Какво е довело добро момиче като теб на такова място? — попита я търговецът. Дора. Името ѝ беше Дора, а фамилията ѝ — Кендъл-нещо-си. Младият Дик Дрейпър я харесваше, а Алън Чертожника я нарисува гола — картината все още беше истинска сензация сред каруците въпреки магиите и летящите чудовища и споменът го накара да се разсмее.
Тя му се усмихна в отговор.
— Парите — рече момичето. — Също като вас.
Той поклати глава и отново се засмя.
— Ако успеем да се върнем в Харндън, ела при мен и ми поискай работа.
Тя го изгледа.
— Сериозно ли говорите? — попита Дора, а той изкриви лице.
— Разбира се.
Тя извърна очи към небето.
— Точно преди всички да измрем!
Капитанът погледна през дупката в стената на стаята си и огледа огньовете, които горяха тук-там из лагера на врага. Човеците, които му служеха, готвеха вечеря. Останалата част от лагера беше тъмна.
Гърбът го болеше, ребрата също — вече имаше пукнати и от двете страни. Когато го вдигнаха от земята, рицарите бяха изкълчили раменете му, а на няколко места дясната му ръка беше безчувствена и той нямаше представа защо.
Трябваше вече да си е легнал.
— Предполагам, че искаш да си легнеш — каза капитанът на Тоби, който стоеше неуверено до вратата. Момчето сви рамене и рече:
— Гладен съм.
Червения рицар отиде до масата в средата на стаята и метна една бисквита на пажа си, а после погледна към лютнята, оставена там. Не беше свирил от…
Не можеше да си спомни кога последно беше свирил на нея.
Изведнъж го обзе решителност и той я грабна, излезе през вратата и тръгна по коридора. Тоби се опита да му препречи пътя.
— О, Тоби — каза капитанът, — пет пари не давам.
Почука на вратата на главната квартира и след няколко секунди се появи Майкъл.
— Вземи си лютнята — рече капитанът. — Добър вечер, госпожице Ланторн. Майкъл, тези хора имат нужда от малко музика, не от мрачна тишина. Дай да ги посгреем.
Понякога Майкъл забравяше, че господарят му е само няколко години по-възрастен от него.
Младежът се ухили.
— Изчакайте ме… изчакайте ни малко.
Маг се вгледа в мрака навън, защото чу музика. До ушите ѝ достигна гласът на лютня от Юга. Отговори ѝ втора, с по-нисък тон. На плочките на двора гореше клада, а музиката беше дива и весела.
Появи се Аверчето, един от стрелците, надникна в северната кула и извика нещо. Ейми Картър надзърна от вратата на конюшнята и видя Кейтлин Ланторн, която танцуваше, огряна от огъня, а краката ѝ се белееха под вдигнатите ѝ поли.
Ейми изтича вътре и потупа сестра си по бузата.
— Навън танцуват! — извика тя и Кити седна на леглото, съвсем будна.
Сим Долния чу музиката, която се носеше под прозорците в дъното на болничната стая, стъпи на пода и тихо прекоси отделението, отвори един и музиката нахлу в стаята като магия. Той се наведе и се заслуша, а послушницата застана до него.
— Какво става? — попита тя.
Сим се изкикоти.
— Капитанът обича да свири, голям бързак е — отвърна стрелецът и поклати глава. — Поне преди обичаше. Като бяхме на континента. От цяла вечност не съм го слушал.
Тя се усмихна и се наведе напред.
— Ти го харесваш — рече монахинята.
Сим мисли толкова дълго, че накрая тя реши, че въобще няма да ѝ отговори. През това време музиката си свърши работата — мъжете наизлязоха от конюшнята и кулите, а жените — от хамбарите и общата спалня на монахините. Изведнъж на танци се събраха толкова хора, колкото бяха надошли и заради свещеника. Към двете лютни се присъединиха кавал и тъпан, танцьорите се завъртяха в кръг.