Той я сложи на скута си и се опита да я целуне, Амичия изви гръб, за да го достигне по-бързо и езиците им се докоснаха, устните — също и всеки отпи от другия. И двамата усещаха връзката помежду им — физическа, имагинерна и духовна.
Капитанът вдигна расото над кръста ѝ и тя не го спря. Допирът на голия ѝ хълбок разпали страстта му и той продължи, но Амичия прекъсна целувката.
— Спри.
Той спря. Послушницата му се усмихна, облиза устни и се изтърколи под него с бързината на танцьор. Или на воин.
— Омъжи се за мен — каза Червения рицар.
Амичия застина.
— Какво?
— Омъжи се за мен, стани моя съпруга. Остани с мен, докато умрем, заобиколени от деца и внуци — рече той с широка усмивка.
— Сигурно го казваш на всяка, която си държи краката затворени — отбеляза тя.
— Да, но този път го и мисля — отвърна той и тя го цапна.
— Амичия — каза сестра Майрам, която стоеше до ябълковото дърво и се усмихваше. — Не те открих край огъня — Монахинята погледна към капитана, който се чувстваше като ученик. — Тя сама може да реши дали се омъжи за един наемник, или да стане Божа невеста — каза Майрам, — но ще вземе решението си на дневна светлина, а не в нощ, ухаеща на ябълки.
Амичия кимна, но капитанът с радост зърна искриците в полузатворените ѝ очи, скочи на крака и се поклони.
— В такъв случай, дами, пожелавам ви лека нощ.
Майрам не отстъпи.
— Добре го измислихте — каза тя. — Хората имаха нужда да се порадват, а игуменката не би могла да иска по-хубав помен.
Капитанът кимна.
— Наистина беше хубаво. Не исках да… — започна той и повдигна рамене. — Просто ми се прищя малко музика… и може би да примамя тази дама в леговището си — с усмивка призна капитанът, — но наистина прекарахме добре.
— Тази вечер всички сме по-смели от снощи, независимо от всичко — рече Майрам и погледна към Амичия. — Ще се ожените ли за нея?
Капитанът се приведе съвсем близо до монахинята.
— О, да — отвърна той, а Майрам сложи ръка на рамото на момичето.
— Тогава ни кажете името си — рече тя.
— Аз вече го знам — каза Амичия. — Той е…
Изведнъж хората на двора започнаха да ликуват. Капитанът надзърна навън — на самата граница на светлината, хвърляна от огъня, стоеше Йеханес, а зад него — трима мъже, облечени в черни туники с бели кръстове и доспехи, които отразяваха пламъците като движещи се огледала.
Червения рицар се извърна от двете монахини, помаха на сер Йеханес и се наведе към двора.
— Какво става?
— Сега пък някой влезе през тайния проход — отвърна Йеханес. — Отвън. Пратеници на краля. — При думата „крал“ всички отново започнаха да ликуват, а Йеханес посочи трите фигури, застанали сред руините на покритата пътека. — Рицари от ордена.
Музиката спря и единият от новодошлите вдигна забралото си. Оказа се възрастен мъж с младолика усмивка.
Капитанът изпита почти осезаемо облекчение. Беше като замаян, коленете му омекнаха.
— Чудесно — каза той, върна се на двора и стисна ръцете на първия мъж, наметнат с дългия черен плащ с герба на рицарите от ордена на свети Тома от Ейкън.
— Аз съм капитанът — рече той. — Червения рицар.
— Марк, абат на Пинрайт — рече мъжът, чиято дясна ръка беше стиснал. — Бих искал да ви поздравя за отличната отбрана на крепостта, макар че разбрах от сер Йеханес, че лейди игуменката е мъртва.
— Загина снощи в бой, милорд — каза капитанът и внезапно го обзе нерешителност. Нямаше представа какво е отношението на военните ордени към херметизма и другите фантазми.
Абатът кимна.
— Тя беше изключителна жена — каза той. — Ще отида да ѝ окажа почитта си. Първо обаче трябва да ви съобщя, че кралят е от другата страна на реката и идва насам. Армията напредва много предпазливо, но утре късно сутринта би трябвало да пристигне от другата страна на Замъка на моста. В най-лошия случай — вдругиден.
Капитанът се ухили, истински щастлив.
— Мога само да приветствам тази новина — отвърна той и огледа тримата мъже. — Сигурно сте изморени.
Абатът сви рамене.
— Бронята на вярата не изморява, сине мой. Чаша вино обаче ще ни дойде добре.
— Да отидем в параклиса — обади се рицарят по средата, който носеше черна надризница без ръкави с осмовърхия кръст на ордена на гърдите.
— Ако позволите, бих желал да останете още малко тук, за да ви видят хората — каза капитанът. — Някои от тях се съмняваха, че ще дойдете.
Абатът поклати глава.
— Закъсняхме, капитане, няма съмнение в това.