Блатниците и ърките, скрити в тревата, започнаха да пускат стрелите си и една от тях, насочена било от безпогрешен стрелец, било от късметлия, улучи един от копиеносците в третия ред и го уби на място, а той се свлече като парцал в двора зад тях.
Останалите копиеносци нервно се размърдаха.
— Беше ли си сложил горжета както трябва? — изрева сер Майлъс. — И какво му казах аз току-що?!
Гелфред привърза и трите сокола към стойките им, сложи им ремъците и качулчиците и се качи в северната кула, следван от двама стрелци, без изобщо да бърза. Спокойните му движения ярко контрастираха с тези на копиеносците и те престанаха да се суетят.
Блатниците хукнаха към стената, покривайки цялата земя — сякаш ги нападаше мравуняк. Бяха толкова много, че докато пъплеха към тях, тревата като че ли оживя, а през това време грациозните ърки се придвижваха с огромни скокове.
Както повечето стени на границата с Дивото, тази също беше под наклон в основата, а последните няколко метра стърчаха право нагоре. При последните четири нападения Рандъм беше разбрал, че освен че е стабилна, тази форма има и друга полезна функция — първоначалният наклон заблуждаваше блатниците и те се опитваха да се изкачат отвесно нагоре отново и отново. Явно не можеха да се сдържат и се засилваха все повече, като само няколко успяваха да стигнат до върха. Постепенно Рандъм реши, че и това е нарочно търсен резултат — успехът на неколцината подтикваше останалите да продължат безплодните си опити.
На върха въоръжените с алебарди и тежки мечове войници започнаха да посичат меката плът на нашествениците, а стрелците избиха онези, които успяваха да кацнат на назъбения парапет. Тежките стрели на арбалетите ги събаряха от стената, а те падаха долу и се пребиваха. Копиеносците пък чакаха зад тях и помитаха всеки, който успееше да преодолее отбраната.
Рандъм се беше самоназначил на пост в третата редица. Бронята му беше много по-хубава от тези на селските момчета и въпреки това той бе по-скоро един от тях, отколкото рицар или войник.
В продължение на две дълги минути битката се развиваше чудесно. Наемниците изтребваха изчадията, стрелците с арбалети им пазеха гърба, а едрият пъргав блатник, който блъсна сер Стефан на земята, получи копие в гърдите и се загърчи като буболечка, забодена върху къс хартия. Накрая половин дузина брадви го довършиха, а сер Стефан се изправи невредим.
Рандъм не се биеше с никого и едва не се отегчи въпреки вълната от чудовища, която се разбиваше в стената, но именно отегчението му ги спаси — той бе единственият, който чу крясъците на стражите в северната кула. Извърна се рязко, видя блатниците на върха ѝ, влезе на бегом в кулата през отворената врата в стената и изтегли меча си. Щитът висеше на колана му и той го сграбчи с лявата си ръка.
— Блатници в кулата! — кресна Рандъм на група мъже, които се оказаха Гелфред и ловците му, а после тичешком се изкачи до върха.
— Бийте тревога! — извика Гелфред. Реакцията му бе далеч по-разумна в сравнение със самотния щурм на Рандъм.
Търговецът рязко отвори капандурата и веднага получи удар по главата. Басинетът му го отклони и той успя да изкачи още едно стъпало, като вдигна малкия щит над главата си и пресрещна два бързи удара. После се изкачи по стълбата, размахвайки ниско меча, усети как той се забива в твърдия като дърво крак на един блатник, оттласна се с ритник и успя да се измъкне през капандурата.
Някой го удари в гърба, Рандъм замахна с щита си и стоманеният му ръб разби черепа на един блатник като черупка на омар. Търговецът завъртя бедра — нов трик, научен от сер Майлъс — и замахна два пъти с меча. Вторият удар отиде нахалост, но първият попадна в целта и разцепи нечия глава, а третият я отдели от тялото сред фонтан от кръв.
Зловещите твари обаче бяха навсякъде и го мушкаха с копията си. Едно се приплъзна по гърба на кирасата му и попадна под ръката, с която държеше щита — спря го единствено ризницата му. Друго го халоса по слепоочието с такава сила, че от очите му излязоха свитки, Рандъм залитна напред и се вкопчи в друг блатник, който се опита да го притисне към земята, обвивайки и четирите си крайника около краката му. Търговецът обаче стовари дръжката на меча си в центъра на лицето му, носът зейна, разкривайки ужасяваща пародия на гърло, покрито с шипове, изчадието изпищя от болка и краката му се загърчиха едновременно с невъобразима скорост. Рандъм замахна отчаяно с щита си, пусна меча и измъкна камата от колана си. Заби я в кожестите части на покритите с шест плочки гърди и продължи бясно да мушка, докато блатникът буквално се разпадна в ръцете му.