Внезапно блесна тъмнозелена светлина и до него изникна Гелфред с късо копие за глигани в ръце. Въртеше го умело, пронизвайки и посичайки блатниците без нито едно излишно движение — напред и встрани, напред и встрани, като учител, който прави демонстрация пред възпитаниците си.
Изведнъж гадините изчезнаха. Рандъм беше покрит с кръв, но се чувстваше като бог. Наведе се над стената, за да повика сер Майлъс и видя, че дворът е пълен с блатници.
Бели блатници с доспехи. Уаити.
— Гелфред! — изкрещя той.
Червения рицар се събуди — беше сънувал Амичия, която му се усмихваше.
Над него се беше надвесил Том Лошия.
— Изглеждаш ужасно — заяви капитанът.
— Нападат Замъка на моста — рече Том. — Гледката не ми харесва, а и вече не пращат сигнали.
— Ясно — кимна капитанът и си пое дълбоко дъх. Врагът знаеше, че кралят е на половин ден от тук, разбира се. Точно затова залагаше всичко на тази атака. А и требушетът беше унищожен… Пияндето обаче бе прекарал предния ден с фермерите, за да издигнат нов сред останките на старата кула. Капитанът се изтърколи от леглото — беше напълно облечен.
— Пиянде! — извика той и старшият стрелец се показа изпод скелето.
— Милорд?
— Започвайте да редите кофи с чакъл край траншеята — нареди Червения рицар. — Щом ги напълните, тръгвайте.
Пияндето отдаде чест, а капитанът се обърна към Том.
— Кажи на стрелците да се целят в полето между нас и Замъка на моста. Да дадат всичко от себе си и да не пестят повече стрелите. Някой да нагорещи камъни за требушета. Майкъл! Доведи ми Хармодий.
Оръженосецът явно беше прекарал нощта в стаята му.
— После ми донеси доспехите, шлема и бронираните ръкавици! — извика капитанът след него.
Том облиза устни.
— Вилазка, а?
— Нямаме друг избор. Том, в главната квартира съм настанил трима рицари от ордена. Погрижи се да получат по чаша вино…
— И коне — обади се абатът от прага. — Ако ми позволите, милорд, ще известя на рицарите ми да ни чакат в полето. Ако Бог се смили над нас, това ще бъде печална изненада за враговете ни.
Абатът вдигна ръка, направи някакъв знак и изрече една дума — една-единствена, непозната за капитана — на Стария език. Със сигурност се случи нещо, но капитанът не можа да разбере какво. Във всеки случай стана ясно, че военните религиозни ордени използват херметизъм.
— Добре, вино и бойни коне — кимна капитанът и си каза: „Кралят идва. Да не бъдем безразсъдни.“
Над главите им требушетът се стовари върху подпорите си и цялото скеле изскърца, в ранната утрин полетяха няколкостотин килограма чакъл, а в руините на южната кула затракаха балистите, които се целеха в изчадията в полето.
— Викал си ме — каза Хармодий.
— Трябва да спася Замъка на моста. Той го напада с цялата си мощ и чака да отвърнем. Надявам се да успеем да смажем атаката с артилерия, но не мога да разчитам на това. Абатът предлага да му извъртим друг номер, но имам нужда от нещо повече. Какво можеш да направиш?
— Та това е кралският магьосник! — възкликна абатът. — Кралят още ви търси.
Хармодий сви рамене.
— Не съм се губил и за миг — рече той и зарови пръсти в брадата си. — Смятам, че е най-добре да го подведем — оповести чародеят и се усмихна особено злобно. — Мисли си, че съм умрял.
Рандъм поведе слугите и копиеносците срещу уаитите, които бяха към петдесетина, но по-едри и с много по-здрави брони от изкачилите стената блатници. Когато Гелфред успя да стигне до двора, много от търговците, пристигнали с първите кервани, вече бяха мъртви — просто не можеха да се мерят с врага, който беше по-бърз, със смъртоносен шип или острие на края на всеки крайник.
Търговците не живееха в доспехи като наемниците — влязоха в битка без броня и загинаха. Гелфред и стрелците в кулата обаче започнаха да изтребват блатниците като плъхове в капан. Тежките стрели на арбалетите пронизваха желязната им броня с влажен мляскащ звук и те умираха с писък, опитвайки се да изпълзят до стълбището едно връз друго. Пъплеха и от двете страни на походните стълби, докато накрая запушиха отворената врата на кулата и Джералд Рандъм заби пети в земята, за да защити входа.
— От крепостта пращат сигнал! — извика Ник Тъкача. — Идва помощ!
Рандъм стисна зъби и спусна с трясък наличника си. От двора заваляха стрели в отговор на онези, които се сипеха от кулите, а дворът се превърна в зейнала паст, която бълваше чудовища. Появиха се огромни ърки, високи колкото едър мъж, с ризници, щитове и дълги мечове, които по нищо не приличаха на изящните ефлически създания, които познаваше отпреди. Дойдоха и още блатници, бели като луната, с желязна броня и копия с куки на върха, и всички се юрнаха едновременно към него.