Ратаите мощно посягаха иззад гърба му с копията си, като от време на време удряха ръката, с която държеше меча, а един го убоде по задника. Рандъм обаче беше техният щит, а те — неговото оръжие и триметровите им копия обездвижваха огромните същества, за да може той да ги посече. През това време по врага продължаваше да се сипе градушка от стрели. От двора обаче извираха все повече и повече чудовища.
На всички се стори, че вилазката се появи изневиделица, след едновременен залп от всички стенобитни машини в крепостта — върху врага се изсипа същински дъжд от снаряди с най-различна големина, от камъни колкото мъжки юмрук до десеткилограмови скали, както и еднокилограмови стрели за арбалет, дълги половин метър.
Вилазката препусна надолу по хребета в галоп, толкова бързо, че от мрака сякаш изригна вихрушка. После спря в подножието, за да оформи клин, но се забави твърде много — някои рицари изостанаха, а други подминаха мястото, където трябваше да се съберат и се наложи да се върнат, така че строяването им отне близо стотина удара на сърцето.
Докато наблюдаваше появяването на вилазката и спускането ѝ по склона, Торн усети вкуса на фантазма, който я обгръщаше и се изплю. После даде сигнал на блатниците и ърките, които дебнеха в засада и задейства впечатляващото заклинание, което беше подготвял цял ден. Късната утрин се изпълни с мощна зелена сила, която се сля в едно и…
Торн се задави. Това не беше вилазката! Беше просто илюзия, мираж, призрак. Магьосникът изрева от ярост, но вече беше късно — грижливо изтъканият от мощ юмрук се стовари върху пустия път.
— Едно време не беше толкова наивен — отбеляза Хармодий, наблюдавайки капитана, който седеше върху взет на заем боен кон. Магьосникът се хилеше като малко момченце. — Дивото е изпило въображението му.
Оглушителният гръм от магията на врага отекна в ушите им, а ярката ѝ светлина се отпечата върху ретините им.
— Ще може ли да го повтори? — попита капитанът.
— Може би — призна Хармодий, — но се съмнявам.
Капитанът и Дръзката се спогледаха. Беше ред на Том да остане на пост и едрият мъж се ядосваше, че ще пропусне вилазката.
— Без геройства — извика капитанът. — Ще пресечем долината, ще стигнем до замъка и ще заобиколим стените. Убивайте всичко, което попадне под копитата на конете.
Питър тъкмо беше приготвил закуската, когато до огъня му дойдоха двама блатници, понесли няколко одрани заека — по два във всяка ръка, общо осем. Помежду си носеха и овесен на пръчка животински труп, също одран и изкормен.
— Ти готвис са нас? — попита по-едрият.
Питър с ужас осъзна, че едрото животно всъщност е жена — обезглавена, одрана и изкормена, почистена като дивеч.
— Готвис? — повтори блатникът.
Питър си пое дълбоко дъх, посочи към трупа и поклати глава.
— Няма да сготвя човешко същество — рече той.
Огънят вече гореше, а и той беше нахранил двамата си приятели, така че подаде остатъка от яхнията от тиква, катериче месо и риган на по-едрия блатник.
— Яж — подкани го той.
Блатникът погледна другаря си, главите им се докоснаха за миг и въздухът се изпълни със сложна смес от парливи миризми. По-дребният разтвори паст и глътна половината, а после подаде малкото медно канче на по-едрия, който погълна останалото.
Питър извърна очи.
Появи се Ота Куон и застана до него.
— Вие двамата не трябваше ли да участвате в голямата атака? — попита той.
— Готвис? — попита по-едрият.
— Ще… сготвя… зайците — бавно отвърна Питър.
— Хубу — залюля се по-едрият блатник. — Отиваме убиваме. После ядем — заяви той и остро изцвъртя, двамата с другаря му се приведоха напред и хукнаха в нощта.
Ота Куон погледна към Питър.
— Момко, ти притежаваш ли силата? — попита той.
Питър поклати глава, а Ота Куон сви рамене.
— Сред сосагите само шаманите могат да разговарят с Дивото — обясни той. — Иска ми се блатниците да ни последват. Ако предложат да се присъединят към нас, приеми.
Питър преглътна.
— Ще ги допуснеш в лагера?!
Ота Куон поклати глава с престорен гняв.