— Блатниците са голяма работа, не знаеш ли?
— Откъде идват? — попита Питър. — Преди никога не ги бях виждал. Не съм оттук.
Ота Куон седна до трупа на изкормената жена. Сякаш нито я забелязваше, нито го беше грижа.
— Не знам, но мога да ти кажа какво разправят хората. Говори се, че се роят дълбоко в Дивото, далеч на запад. На големи колонии, като огромни термитници. Всички в Дивото се страхуват от тях. Властелините отглеждат цели колонии, а после ги пращат да мрат. — Ота Куон въздъхна. — Чувал съм, че в древността ги бил създал могъщ Властелин, за да спечели някаква война.
Питър поклати глава.
— Искаш да кажеш, че не знаеш откъде идват.
— Така ли? — каза Ота Куон и се разсмя. — Толкова много имаш да учиш за Дивото! Властелините може да се преструват, че не се страхуват от нищо, но ги е страх от жалките блатници. Хиляда от тях са страховита гледка. Един милион… — Той замълча и сви рамене. — Ако можеха да ги хранят, щяха да завладеят света с тях.
Питър преглътна надигналата се жлъчка.
— Дали пък няма да се съгласиш да им сготвиш, а? — попита Ота Куон. — Знаеш ли, че матроните ти дадоха име?
Питър кимна с очакване.
— Нита Куон — рече Ота Куон и също кимна. — Име с много дълбок смисъл. Браво на теб.
Питър го произнесе наум.
— Онзи, който дава… нещо.
— Онзи, който дава живот — рече Ота Куон.
— Прилича на твоето име — каза Питър.
— Да, за тях ние сме едно. Харесва ми — кимна той.
— Какво означава „Ота“?
— Взима. Като „ота ниър!“ — каза той.
— „Вземи вода“. Както когато сме на поход — рече Питър, кимна и се обърна. — Ти си онзи, който отнема живот, а аз съм онзи, който дава живот.
Ота Куон се разсмя.
— Точно така. Беше Грундаг, а сега си Нита Куон. Моят брат, моят огледален образ — каза той и отново кимна. — А сега убеди онези блатници да се бият за мен. Обсадата почти приключи, щом изядат и последните мъртъвци, тръгваме към дома.
Питър поклати глава.
— Аз нямам твоя военен опит — каза той, — но албинската кралска армия е в долината на Кохоктън и идва насам.
Ота Куон потърка брадичка.
— Имаш право — каза той, — но Торн каза, че тази нощ ще победим.
— Как? — попита Нита Куон.
— Вземи си копието и лъка и ела с мен — отвърна Ота Куон.
Нита Куон набучи зайците на шишове от зелени пръчки и остави жена си да ги върти над огъня. Взе лъка и новото копие с хубав стоманен връх, което беше получил като трофей след Битката при брода. Бяха му дали много нови неща и жена му беше впечатлена… само дето всичко това му струва една година от живота му. Той обаче се изплю и последва Ота Куон, защото му беше по-лесно да изпълнява, отколкото да мисли. Затича се, хвана го за лакътя и той спря.
— Да се разберем за едно — каза му Нита Куон.
— Побързай, момче — каза Ота Куон.
— Ничие момче не съм, нито твое, нито на когото и да било. Ясно ли е? — каза Нита Куон и се втренчи право в очите на водача. Ота Куон не трепна, но след няколко секунди ноздрите му се разшириха и той се усмихна.
— Разбрах, Нита Куон.
После се обърна и хукна, а Нита Куон го последва, удовлетворен.
На края на гората ги чакаха много от оцелелите воини на сосагите — почти петстотин. Зад тях, огненочервени и огрени от слънцето, стояха абенаките, както и група мохаки, изрисувани с типичната си племенна окраска с очертанията на скелет.
Бойният вожд на абенаките, Акра Кром, застана по средата между двете групи, извади брадва от колана си и я вдигна над главата си.
Ота Куон се усмихна.
— Ако той загине днес — каза сосагът, — аз ще стана боен водач на сосагите, а може би дори на абенаките.
На Нита Куон му се стори, че някой го удря в стомаха.
— Не бъди такъв наивник — каза по-възрастният мъж. — Това е Дивото.
Нита Куон си пое дълбоко дъх.
— Какво казва?
— Казва, че ако искаме някога да си идем у дома, тази нощ трябва да се представим добре и да избием бронираните конници, както много пъти досега. Разполагаме с хиляда бойци, лъкове и брадви, дрън-дрън-дрън — Ота Куон се огледа. — В интерес на истината, този Торн май няма план за нас. Сякаш си мисли, че ако ни нареди да излезем от гората, просто ще избием всички рицари в полето.
Нита Куон потрепери, а Ота Куон го прегърна през раменете.
— Ще им устроим засада при задната порта на врага — каза той, едва изчака вождът на абенаките да довърши речта си, изправи се на крака и взе копието си. Сосагите нададоха мощен рев и го последваха в зелените гори.
Конете до един бяха изморени, а много от тях имаха разтежения и дребни рани, също като ездачите си. Войниците бяха общо двадесет и пет — жалко островче в море от чудовища, а в подножието на хребета изстиващ овал от разтопена до стъкло земя указваше къде е паднал най-мощният удар на врага.