— Още малко остана — каза той. — Това е мястото. Да видим сега дали Торн знае какво прави.
Скрит в западния край на гората в пълна безопасност, Торн наблюдаваше развитието на бойните действия. Беше изразходвал твърде много сила за едно-единствено заклинание и не се чувстваше достатъчно силен, за да рискува да се бие лично и днес. Споменът за провала го глождеше, но той разполагаше с хиляди съюзници и ги пилееше като вода, забравил обичайната си предпазливост.
Много от слугите му щяха да се разтревожат, ако знаеха, че вече е решил да ги използва до един, ако се наложи. Знаеше къде да могат да бъдат отгледани още, но той самият беше незаменим.
А тя беше мъртва.
Торн бе допуснал някои грешки, но последната битка щеше да се развие с неизбежната обреченост на една от древните пиеси, които навремето толкова обичаше, а сега вече не помнеше. Кралят щеше да дойде и да бъде победен. Капанът вече беше заложен.
После всичко щеше да му принадлежи.
Вече не можеше да опъва шатрата си встрани от армията. Тази вечер лагеруваха край малък поток, който се вливаше в Кохоктън. В него лежеше трупът на огромен звяр от Дивото, величествен и подпухнал от водата, а лешоядите глозгаха костите му. Куп тела, както и крясъците и кавгите на животните, които пируваха с мъртвите, бележеха мястото на скорошна битка.
Кралят нареди да приберат каруците и да ги наредят плътно една зад друга, което превърна лагера в същинска крепост от високи фургони, вързани един за друг. Дори дьо Вреи не можеше да го упрекне за предпазливостта му. Бяха навлезли дълбоко в Дивото и присъствието на врага се усещаше навсякъде около тях. Много от спешените войници и немалко от рицарите бяха уплашени, дори ужасени. Галът чуваше женствения им смях в озарения от огньове мрак, но самият той изпитваше единствено радост, защото най-после — най-после! — щеше да бъде изпитан и признат за достоен. Често обсъжданата крепост в Лисен Карак се намираше на три левги на север, а от докладите на разузнавачите ставаше ясно, че флотилията на кралицата е съвсем наблизо, готова да подкрепи атака им на сутринта. Дори предпазливите баби в кралския съвет бяха принудени да признаят, че ще има битка.
Тъкмо беше коленичил на молитвения си стол, когато се появи ангелът, споходен от тиха гръмотевица и ухание на смирна. Дьо Вреи извика, той закръжи над него и кацна, а върхът на огромното му копие докосна кръстата подпорна греда на шатрата.
— Лорд дьо Вреи — проговори ангелът. — Най-великият рицар на света.
— Вие ми се подигравате — каза галът.
— Утре ще бъдеш признат от всички.
Дьо Вреи се бореше със съмненията си. Чувстваше се като мъж, който знае, че не бива да споменава нещо на жена си, но въпреки това го прави и предизвиква скандал, който е можел да бъде избегнат.
— Казахте ми, че ще има битка — рече той, мразейки скимтящото съмнение в гласа си. — При Албинкърк.
Ангелът кимна.
— Аз не съм Бог — рече той, — а просто негов слуга. Битка ще има. Трябваше да се проведе при Албинкърк, но някои сили — някои обстоятелства — ме принудиха да действам.
Колебанието на ангела накара дьо Вреи да замръзне.
— Какви сили, господарю? — попита той.
— Съсредоточете се върху ролята си и ме оставете да изпълня моята — отвърна ангелът, а тонът му го шибна като камшик. Приличаше на неговия собствен — едновременно красив и страшен, изпълнен със сила.
Дьо Вреи въздъхна.
— Очаквам заповедите ви — каза той.
Ангелът кимна.
— Кралят ще нападне утре по изгрев. Врагът е разположил армия на пътя до моста, за да го блокира. Оставете краля да поведе атаката и когато загине… — Ангелът замълча, а сърцето на дьо Вреи сякаш спря. — Когато загине, поемете командването. Пробийте си път с бой, спасете армията му и ще станете герой на деня — продължи сияйното създание със спокоен и премерен тон. — Времето на краля изтече, той се провали, но ще умре като герой, а вие, милорд, ще се ожените за съпругата му и ще станете крал. Тя е цялото кралство. След краля баща ѝ е най-могъщият господар в Алба. С нея ще можете да управлявате. Без нея — не. Разбрахте ли ме?
Дьо Вреи присви очи.
— А какво ще стане със Севера? — попита той. — Ако спася армията, трябва ли да оставя крепостта да падне?
— Ще можете отново да я превземете — разумно отвърна ангелът, — когато доведете армия от Гале.
Дьо Вреи сведе гордата си глава, заслонявайки очи от светлината на ангела.