— Простете ми, господарю — изрече той на глас. — Фалшиви знамения ме изпълниха с колебания.
Ангелът докосна главата му.
— Бог ти прощава, сине мой. Запомни — когато кралят загине, поеми командването и си пробий път с бой.
Дьо Вреи кимна със сведени очи.
— Разбрах ви много добре, господарю.
Капитанът насочи клина от рицари на запад, вдигна ръка и усети топлината, която се излъчваше от кръга нажежено стъкло вдясно тях, прониквайки през бронираната му ръкавица.
„Заболяло го е“ — помисли си той и благодари на Хармодий с безмълвно кимване.
— Напред! — извика Червения рицар и формацията потегли в тръс — перфектна мишена за следващата магическа атака.
Докато се отдалечаваха от мястото, където чувстваше, че се намира врагът, гърбът леко го засърбя. Движеха се към най-близкия ъгъл на Замъка на моста, който беше само на тридесет метра от тях.
Без да губят време, рицарите внимателно прекосиха траншеята, където предната вечер бушуваха адските пламъци. Наложи се някои да слязат от конете, губейки ценни секунди, но окопите все пак бяха по-добър вариант от това да заобикалят стените от другата страна. Някои рицари ги прескочиха, но други се показаха по-предпазливи. След като прекосиха, отново оформиха клин, а капитанът се изправи в стремената и посочи към потъмняващата трева до по-близкия ъгъл на Замъка на моста.
— Това е капан. Ако не беше, онези блатници… — започна той и посочи към стотина или повече гадини, които ги наблюдаваха от набързо издигнатия насип, водещ до върха на стената на Замъка на моста, — онези блатници щяха да се опитат да ни попречат да прекосим траншеята. Вместо това само ни наблюдават.
— Дали са превзели замъка? — попита Дръзката.
Капитанът го наблюдава десетина секунди и накрая отговори:
— Не.
От лявата му страна се приближи абат Марк.
— Ако позволите да изпратя сигнал, рицарите ми ще ни пресрещнат — каза той. — Съвсем наблизо са, в горите до реката.
Капитанът погледа замъка още известно време.
— Да притиснем засадата им между два чука… Да, харесва ми — кимна капитанът и се обърна към прислужника си. — Дай сигнал. В една редица, един до друг.
Ота Куон стоеше на колене във високата трева. Врагът — малък отряд рицари с полирани до блясък доспехи — се поколеба на ръба на Огнената канавка, както я наричаха сега сосагите, макар че тя беше черна и студена под слънчевите лъчи.
— Лордчето си знае работата — каза Ота Куон. — Не го познавам. Любовни възли? Чий герб е това? — Той се изплю. — Подрежда рицарите си в редица.
— И какво от това? — попита Нита Куон.
— Ако всичките са на едно място, ще убият няколко нещастника, но останалите ще ги изколят. Ако са в дълга редица, всеки ще убие по един от нас, може би и по петима, докато само късметлиите ще успеят да улучат някого от тях.
Рицарите тръгнаха напред в ярката дневна светлина, а синьото небе се отразяваше в броните им. Приличаха на чудовища от Имагинерното, на митични зверове. Доспехите им блестяха на слънчевите лъчи и заслепяваха сосагите.
В тревата изникна Скахас Грахо, сякаш от нищото, и каза:
— Зад нас има още тенекиени мъже. Подреждат се при дърветата досами реката. — Той повдигна рамене. — Конете им са мокри, сигурно са я преплували.
Ота Куон изръмжа и Нита Куон разбра, че е взел решението си точно в този миг. Бойният водач се изправи, опря рог до устните си и го наду, а сосагите скочиха и побягнаха като чучулиги пред орел, хуквайки на север, докато двете дълги редици от рицари се приближаваха към тях.
Капитанът видя как изрисуваният мъж изскача от тревата само на шестдесет метра пред него, надува рога си и хуква на север, отдалечавайки се от затварящите се челюсти на капан му. Изпълни го разочарование и леко професионално възхищение — той познаваше отвъдстенците.
Нареди на прислужника си да изсвири „В атака!“ и хората му успяха да докопат няколко от изостаналите сосаги, но тъй като помнеха заповедите, продължиха на югоизток, без да се отклоняват, за да ги преследват. Воините в ариергарда на отвъдстенците се жертваха за другарите си и изостанаха, за да ги обстрелват. Един рицар се срути на земята заедно с мъртвия си кон, но тогава откъм реката дойдоха облечените в черно членове на ордена и безмилостно ги избиха.
Край него мина абатът, вдигна ръка и повика рицарите си, без да изрече нито дума. Бяха станали свидетели на великолепна демонстрация на сила.
Капитанът поклати глава.