— А аз си мислех, че нас много ни бива — рече той.
Копието на Дръзката беше изцапано с кръв и тя дръпна юздите. Жак свири сбор, а сер Танкред, раненият рицар, бе вдигнат на коня на сер Йеханес.
Тя се наведе напред и каза:
— Бива ни.
Отляво целият ескадрон от рицари в червени и черни одежди мина от галоп в неподвижно състояние само за няколко крачки, зави надясно, сякаш изпълняваше трик на панаир и спря с лице към Замъка на моста, строен в стегнат клин.
Дръзката поклати глава — едва забележимо движение, когато човек носи шлем.
— Всеблаги Йесу. Много са добри — неохотно призна тя.
Абатът подкара коня си към центъра на новия строй.
— Е, капитане? — попита той. — Да помогнем ли на замъка?
Червения рицар вдигна ръка.
— На вашите заповеди, абате.
Седемдесетте бронирани рицари накараха земята да затрепери.
Блатниците се разпръснаха.
Изтощен и гневен, Торн гледаше как безполезните му съюзници бягат, вместо да се бият с рицарите. Толкова обещания и самохвалства беше изслушал. Можели да се бият с всичко, конниците с доспехите нямало да им се опрат…
Докато наблюдаваше бягството им, той разбра — всеобхватният му интелект не му позволи да се самозалъгва — че целият план за деня отива по дяволите. Точно тогава вниманието му бе привлечено от изблик на сила в равнината, съвсем слаб, но педантично насочен. Само някой с извънредно големи познания (като неговите) би могъл да я усети и веднага да разпознае източника ѝ — Абат Марк, който подаваше сигнали на рицарите си с фантазми, превръщайки ги в изящно изработени оръжия, които следваха волята му. И той беше човек, който обича силата.
За миг Торн се замисли дали да не използва каквото бе останало от могъществото му, за да убие абата с едно-единствено заклинание, но идеята беше глупава — тази сила му трябваше и той си напомни, че не бърза заникъде. Кралската армия никога нямаше да достигне реката. Превземането на Замъка на моста обаче щеше обезмисли всичко това.
Торн рядко говореше на глас. Нямаше равни нему, с които да може да разговаря, да споделя съмненията и тайните си страхове, но този път се обърна към изненаданите си телохранители — шаманите, които го боготворяха, облакът от жалки последователи, които се грижеха за всяка негова нужда. Гласът му прозвуча като дрезгав грак на гарван.
— Преди тридесет и един дни един демон се опита да отнеме това място от старица без войници — каза той. — Съдбата и лошият късмет принудиха мен да воювам за него с краля на Алба и цели армии от рицари, с дузина могъщи магьосници, а сега и с най-великите воини на света. — Той се изсмя, а зловещото му грачене стресна птиците по дърветата. — Въпреки това ще ги победя.
Никой не спря атаката им и рицарите прочистиха земите около Замъка на моста, като направиха пълна обиколка около стените му и избиха всички създания от Дивото, които не побягнаха от пътя им. По-дребните блатници се придвижваха с краткотрайни прелитания или лежаха във високата трева, където трудно можеха да бъдат открити. През това време по-едрите, заедно с огромните ърки, с мъка се вмъкваха в набързо изкопаните си тунели, за да се доберат до горящия пъкъл в двора на замъка за една последна битка.
Когато хората му се върнаха от северната страна на замъка, при основата на мекия насип, издигнат от блатниците-работници, който стигаше чак до върха на стената, капитанът вдигна ръка и ротата спря.
— Слизайте от конете! — извика той. Слънцето преминаваше зенита си, но още беше високо в небето. На запад се събираха облаци, но щеше да бъде светло още часове наред. Въпреки това опитът го беше научил, че ако не прочисти двора до мръкване, ще загуби Замъка на моста. Както и подстъпа си към краля. Ако той изобщо дойдеше.
Всеки пети прислужник грабна юздите на десет коня.
— Копия! — извика капитанът и хората му се строиха в колона в основата на насипа — рицарите бяха най-отпред, прислужниците и оръженосците — по средата, а стрелците — най-отзад.
Абатът дойде при него и му отдаде чест.
— Ние ще ви прикриваме!
Капитанът отдаде чест, докато Майкъл му подаваше тежкото копие.
— Ако не излезем преди да мръкне, считайте моста за загубен.
Абатът се прекръсти.
— Бог да е с вас, рицарю.
— Бог пет пари не дава — каза капитанът, — но благодаря за пожеланието. Всички след мен! — извика той и тръгна по новоиздигнатия насип. Почвата беше влажна и твърда благодарение на някаква течност, отделяна от блатниците, ако се съдеше по острата ѝ миризма. На стената имаше петдесетина от тях и рицарите ги посякоха.