Капитанът погледна към пъкъла в двора. Всички фургони горяха, а пъплещите сред тях силуети му напомниха за прокълнатите в Ада — одрани мъже, които крещяха до бога, осветени от огъня блатници с блеснали в бяло брони… Повечето гадини се тълпяха край вратата на най-близката кула, но от зейналата в земята рана, заобиколена със захвърлени встрани каменни плочи, се сипеха дори повече, като червеи от разпукал се подпухнал труп. По стените имаше още, но на източната стена един малък, но дисциплиниран отряд се биеше гръб до гръб, удържайки я и в двете посоки.
— В колони отдясно! — извика капитанът и поведе хората си надолу по насипа, предвиден за изтеглянето на стенобитните машини. Там ги чакаха двойка бели блатници с алебарди в ръце.
Нямаше време да действа с финес. Вдигна копието, насочвайки върха му надолу, а задната част — нагоре и отби удара на първия с дръжката му. После го сграбчи във високата хватка, която хората използват при ръкопашен бой с доспехи и изтръгна крайника му от тялото, сякаш беше краче на добре сварен рак. Блатникът замахна с другия и капитанът заби копието си в главата му, а бронираната му лява ръка пусна дръжката и се стовари в гърлото на гадината. Огромната ѝ паст се разтвори, челюстите надвиснаха над забралото му и капитанът заби копието си в гърлото ѝ, от което изригна парлива ихор, като лава от млад вулкан.
— Сформирайте авангарда! — изрева той, докато Дръзката обезглавяваше другия блатник с брадвата си. Отляво се появи сер Йеханес, отдясно — сер Танкред, а Дръзката изчисти оръжието си, почука по нагръдниците им и влезе в строя. Бронираните твари се опитваха да прегазят защитниците на северната кула и капитанът посочи към тях с копието си.
— В атака! — извика той.
До гърбовете на блатниците оставаха едва двадесетина крачки, но сабатоните му звъннаха по паважа и той се спъна в един труп. Внезапно морето от твари пред северната кула се обърна и се понесе към него. Засипа го дъжд от желязо, а въздухът се изпълни с шумно стакато от удари, като ритъма в главата на подлудял барабанчик.
Първо се изправи срещу изчадие с размерите на Том Лошия, което замахна, влагайки цялата си сила в един-единствен удар. Сложните сенки между бронята и отверстията сред плочките на гърдите му приличаха на сквернословеща уста, а от усилието тялото му се огъна като лък.
Червения рицар заби пети в земята и парира удара с дръжката на копието, после го завъртя и заби острието в покритата с шлем глава. То проникна през забралото и блатникът започна да се гърчи. Зад умиращия му противник се възправи друг, с по един дълъг меч във всяка ръка и обезглави новия оръженосец на сер Йеханес пред очите на капитана — двете остриета се сключиха като шивашка ножица. Йеханес скочи да отмъсти за момчето и получи удар по главата, който го накара да залитне. Светкавично последваха още два, които буквално го изравниха със земята.
Водаческият инстинкт на капитана запищя панически. Блатниците бяха спрели настъплението на рицарите му. Това трябваше да е невъзможно. Нищо в Дивото не можеше да възпре двадесет мъже с доспехи. Или поне почти нищо.
Той спря за миг, срещна погледа на изчадието, надвесило се над Йеханес и то го позна. Той се метна към него, но копието му остана заклещено в последната му жертва и трябваше да го остави. Чудовището с двата меча се извърна от плячката си — Йеханес — и се изправи насреща му. Беше блатник, но различен — строен, по-висок от Том Лошия и невероятно мускулест. Изработена от човешки ръце ризница покриваше ставите му, а грубата му, сякаш органична броня беше или отгледана, или продукт на нечии изключителни ковашки умения. Това беше уаит.
С периферното си зрение капитанът зърна Дръзката, която заби върха на копието си в черупката на поредното бронирано чудовище и нададе бойния си вик. Сер Танкред се беше вкопчил в друго и с усилие успяваше да го удържи, докато оръженосецът му забиваше дългия си меч под мишницата му с бързи професионални движения, а крайниците на блатника бясно се мятаха.
Уаитът удари мечовете си един в друг и скочи към капитана с пъргавината на животно, а той измъкна тежката кама от колана си и се довери на доспехите си. Пъхна се между остриетата, стиснал камата във високо вдигнатите си ръце и единият удар се стовари върху нараменника му. Закалената стомана хлътна и се строши, но ризницата под нея спря оръжието, въпреки че силата от мощния замах проникна през жупона и насини раменете му. Той обаче замахна с камата отгоре надолу, проби авентейла на уаита и заби острието в шията му шест пъти подред. Крайниците му се сгърчиха, но хватката му около раменете на капитана се затегна като стоманен обръч, тялото му се изпълни със сила и очите му засияха в леденосиньо, докато се готвеше да…