Червения рицар заби бронираното си коляно между краката му — нямаше как да го нарани, но ударът изкара блатника от равновесие и капитанът изтласка гадината напред с левия си крак, мятайки я връз десния. Капаците на крилете ѝ се закачиха в металните ръбчета на наколенника му и се откъснаха. Тежестта ускори падането му, но чудовището успя да се вкопчи в рицаря и той падна отгоре му, стиснал камата в ръце.
Стоманените му доспехи издържаха на удара, тези на уаита — не. Триъгълното острие проникна без усилие и от раната шурна ихор. Вместо да спре, капитанът изтегли тридесетсантиметровата стоманена кама и я заби под подобните на щипки челюсти, които щракаха върху шлема му с ужасяваща мощ. Накрая отскубна забралото, болезнено извивайки главата му встрани и се оказа лице в лице с блатника, от чиито очи избликна сила.
Капитанът отвърна с бърз удар в клепача му, като дереше издълженото око пак и пак, докато уаитът протягаше извития си като сърп преден крак към лицето му. Нямаше да умре, преди да направи заклинанието си. Рицарят пъхна бронираната си лява ръка под главата му и заби камата в лявото му око, пронизвайки плътта и костите, и докато кълцаше мозъка му, посегна към палата в спомените си, за да отблъсне магията. Изпълни го вълна от противна леденосиня сила, той се загърчи… а очите на чудовището угаснаха.
Той погълна силата на блатника, както беше присъщо на създанията от Дивото. Не го беше правил преди, до този момент дори не знаеше как и благодари на провидението, че Пруденция не би могла да го види. После скочи на крака и се запита доколко армията му е в състояние да оцелее след тази битка. Мислите, плановете и изчисленията сякаш го заляха от всички страни и за един-единствен миг той успя да види нещата и от своята страна, и от тази на врага.
Балансът на силите се беше променил.
Една трета от войниците му не се биеха — бяха мъртви, ранени или просто паднали на земята, нямаше как да бъде сигурен, но гръбнакът на вражеската съпротива беше пречупен и в най-външните си части мелето вече наподобяваше по-скоро лов, отколкото битка.
Стрелците му започнаха да прочистват стените, онези в кулите се присъединиха към тях и победата наближи още повече. Дузина уаити пропълзяха в някаква дупка, а един наполовина одран човек, чиято кожа плющеше по гърба му, отново запищя и милостиво бе пронизан със стрела в гърлото. Той замлъкна, а навсякъде из двора рицарите започнаха да вдигат наличниците си и да си поемат дъх с отчаяна жажда.
Капитанът се изкачи върху купчина трупове до вратата на северната кула, където стоеше млад великан, покрит с парливата ихор на блатниците, облегнат на двуметров боен топор с тежко, покрито с черва закривено острие.
— Браво, млади Даниъл — похвали го рицарят, а каруцарят сви рамене.
— Търговецът Рандъм удържа вратата, капитане. Чини ми се, че издържа близо час.
— Мъртъв ли е? — попита капитанът.
Даниъл отново сви рамене.
— Дръпнаха го в купчината — отвърна той. — Опитахме се да си върнем тялото с бой, но го изгубихме, когато ги нападнахте в гръб. — Младежът изправи рамене. — Мисля, че си заслужава да го намерим.
Той сякаш успя да се отърси от умората си, посегна с топора, набучи един уаит с шипа на края на дръжката му и го свали от купчината, както фермер мята слама с вила. Капитанът грабна друг. Мъртви блатниците изглеждаха странно безобидни — бяха отвратителни, но приличаха повече на животни, отколкото на насекоми. Той метна тялото встрани, след това — и второ. Ръцете му трепереха, коленете му бяха омекнали. Направо преливаше от сила.
Към тях се присъедини Дръзката.
— Какво правите? Довършвате ранените ли? — попита тя с твърде остър, весел глас. И мъжете, и жените дълго щяха да преживяват тази битка.
— Търсим едно тяло — каза капитанът, вече затънал до кръста.
— Това е кракът му! — извика Даниъл.
Появи се Майкъл, а после — сер Майлъс и сер Йеханес, чието ранено рамо още кървеше. Затеглиха заедно, но внезапно тялото се стегна и търговецът изкрещя.
Бронята му беше хлъзгава от кръв — и от блатници, и от хора — и той изскочи от купчината трупове като тапа. Левият му глезен бе оголен и от раната бавно се процеждаше кръв — остри челюсти бяха оглозгали плътта от стъпалото му.
— Сложете му турникет! Свалете бронята! — извика капитанът.
В огромната лапа на Даниъл светна малък нож и той сряза ремъците, а Дръзката откопча катарамата и освободи крака на Рандъм. От раната плисна свежа кръв, капитанът грабна чуканчето, Дръзката обви колана си около глезена, промуши го през токата и дръпна с всичка сила.