Кръвта спря.
— Завържи го — каза капитанът, което беше напълно ненужно — при спешни случаи всеки в ротата можеше да окаже първа помощ и той го знаеше. Пое си дълбоко дъх и хукна към стената.
Торн усети как тъмното слънце поглъща Ексреч и изруга. Отново го бяха измамили, за пореден път губеше битката. Новопридобитата сила правеше младежа много по-опасен, отколкото преди.
Магьосникът посегна към двата сосагски шамана, които му прислужваха и ги погълна, изсмуквайки и същността, и силата им, а безжизнените им трупове рухнаха на земята. Силата им не беше много, но му стигаше, за да вижда и да изпраща съобщения.
Падащият мрак щеше да го затрудни — нуждаеше се от светлина, за да знае къде да изпрати огромната армия и множеството си стрелци. Той напрегна мощните си сетива, търсейки Клакак и го откри под каменния брод до водата, заедно с още стотина от себеподобните му.
„Тръгвайте“ — нареди той.
Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, но до падането на нощта имаше още много време. Торн поклати туловището и огромната си глава и изрече:
— Утре.
Стрелците отвориха портата, а в двора влязоха рицарите. Черните мантии с качулки криеха блясъка на доспехите им, а в мрака враните им коне приличаха на адски изчадия.
Абатът подкара жребеца си към капитана, който седеше на едно сгъваемо столче и почистваше мръсотията между плочките на сабатоните си. Имаше чувството, че цялото му тяло е зле поддържана машина.
— Победихте, с Божията помощ — каза абатът.
— Щом така предпочитате — отвърна младежът. — За момента победихме, но на косъм, както казват бабите. Къде са змейовете? Ами демоните? Ами бунтовниците?
Той се загледа в гаснещото слънце. Докато успяха да избият и последните оцелели блатници, измина още един час и сега стенобитните машини на врага отново ги обстрелваха.
Слугите редяха труповете от външната страна на портата. Дворът на замъка вонеше на изгоряло дърво, леш и тор — конете лежаха убити, воловете — изклани, навсякъде се валяха мъртви хора и блатници. Смрадта на разложение ги обгърна като лепкав воал, а комарите нападнаха работещите мъже.
Абатът слезе от коня и сабатоните му издрънчаха върху каменните плочи.
— Къде са, наистина? От години не бях виждал толкова много изчадия на злото.
— Виждахме ги всеки ден. Сега ги няма — отвърна Червения рицар. — Може би ще се появят със следващата вълна — добави той. — Поне така предполагам. Най-напред ще ни изтощи с блатници, а после ще ни пречупи с по-едрите чудовища — довърши капитанът и се опита да стъпи на земята.
— А после…
— Аз така бих направил. Ще пусна кръв на врага с леснозаменимите гадини и ще запазя останалите за после. Той има нужда от тях, за да се бие с краля. Цялото това усилие беше, за да ни накара да останем тук.
— Можем да издържим, докато дойде Негово величество — каза абатът, свали подгизналата си шапка и замлъкна, за да плесне един комар.
— Въпреки змейовете и демоните? Дано — рече капитанът и се изправи. — Майкъл, кажи на слугите да сервират бира и кленова захар. — Той се усмихна на абата. — Чака ни дълга нощ. Гелфред!
— Милорд?
— Искам да сториш нещо безумно смело — каза той.
Гелфред сви рамене.
— Можеш ли да занесеш съобщение на краля? — попита капитанът.
— По тъмно, при цяла армия от чудовища на пътя ми? — с усмивка отвърна ловецът. — С Божията помощ ще успея. И кълна се във вярата си, месир, ако се пошегувате, че на Бог не му пука, ще трябва сам да занесете проклетото съобщение.
Капитанът се изправи и стисна ръката му.
— Добре ме смъмри, Гелфред.
Ловецът сви рамене.
— Да се помолим заедно — предложи той.
— Да не се увличаме — отвърна капитанът и Гелфред се разсмя.
— Защо ли толкова ви харесвам? — попита той, а капитанът повдигна рамене.
— Чувството е взаимно.
Половин час по-късно Гелфред скочи от доковете право в реката и петнадесет минути плува в мрака, а после се остави на течението, за да си почине малко. Чу или по-скоро усети, че над него прелита змей, гмурна се и остана под водата, колкото можа да издържи. Щом излезе отново на повърхността, сърцето му биеше толкова бързо, че се наложи да се насочи към брега.
— Ето, че останахме без най-смелия човек в ротата — каза Червения рицар на абата.
— Защото се изправя срещу страховете си ли? — попита абатът. — Бог му помага.
Капитанът поклати глава, но не каза нищо. Само продължи да се взира в мрака — искаше му се да беше в крепостта. Докосна мръсната кърпичка, забодена на туниката му. Вече не беше бяла, а зацапана с кръв и ихор от няколко различни твари и висеше почти разполовена.