Амичия се опита да не ходи при портата и да не поглежда през прозореца, а когато влязоха група войници, възседнали изтощени коне, си наложи да изчака, докато внесат ранените. Накрая Сер Танкред ѝ каза, че Червения рицар ще прекара нощта в Замъка на моста.
След като изцери и последните ранени, тя коленичи до ковчега на игуменката в параклиса и започна да се моли. Разтвори съзнанието си за Бог, както я бяха учили монахините и му обеща нещо от цялото си сърце.
Беше изморен, измръзнал и много, много изплашен, когато от отсрещния бряг на реката се разнесоха гласове. Гелфред заплува към тях възможно най-тихо. Бяха на кораби.
След известно време наближи достатъчно и един от стражите го видя.
— Спрете! Тревога! Човек във водата!
Някой стреля по него с арбалет, но не го улучи.
— Аз съм приятел! — задави се Гелфред. Не му достигаше въздух. — Идвам от крепостта!
Бяха нащрек, но не умееха да се целят добре. Той се присламчи още и продължи да вика, че е приятел. В крайна сметка престанаха да стрелят по него и нечии силни ръце го извлякоха на големия шлеп.
— Заведете ме при краля! — каза той.
Един едър мъж, който говореше с акцента на хората от Хълмовете, го издърпа през парапета и го сложи да седне на една пейка.
— Изпий това, човече — каза той. — Откри кралицата, не краля.
Глава шестнадесета
Капитанът спеше, а Майкъл го гледаше. Всеки миг щеше да съмне и той се прокле, задето остана буден. Изправи се, изпика се в едно гърне, изпи половин чаша застояло вино и го изплю на двора. Наоколо вонеше на костница и повечето от войниците бяха спали на смени в кулата, без да свалят доспехите си.
Майкъл отиде до масата, отвори чантата си, извади две восъчни плочки и писец и записа:
Обсадата на Лисен Карак. Ден петнадесети.
Вчера врагът се опита да щурмува Замъка на моста и въпреки че успя да вкара изчадията си вътре, ние съумяхме да го отблъснем. Загинаха повече от четиридесет мъже, жени и деца, дошли с керваните, както и трима рицари, двама стрелци и четирима войници. Това са най-тежките ни загуби досега.
Кралят обаче идва. Рицарите от ордена на свети Тома пристигнаха вечерта на тринадесетия ден на обсадата, за да ни кажат, че сме спасени. Въпреки това се наложи да се бием цял ден, а кралят още го няма.
Къде е той?
Майкъл прочете последното изречение и го изтри с опакото на писеца. После поклати глава и отиде да събуди капитана.
Слънцето приличате на огнена дъга, блеснала на изток. Великолепните позлатени доспехи на краля отразиха лъчите му и той сякаш пламна. Зад гърба му чакаха триста от най-тежко въоръжените рицари, с които Алба бе разполагала някога, а огромните им коне бяха останали в лагера.
Златният му шлем сновеше напред-назад, докато той инспектираше доспехите на дългата редица от воини, която се губеше в горите от двете им страни. Зад всеки рицар стоеше по един брониран оръженосец.
Накрая скритата в златна бронирана ръкавица ръка се вдигна и авангардът тръгна напред по стария Мостопът. Рицарите, триста на брой, бяха на два метра разстояние един от друг — строят бе дълъг над половин километър, а в двата му края стояха мъже с ловджийски рогове, които си пращаха сигнали.
Кралят като че ли не вървеше, а танцуваше радостно напред, а гората сякаш се разтваряше пред него. Нямаше какво да го спре — нито клонакът, нито бръшлянът, нито преплетените храсти, колкото и бодливи да са, биха могли да възпрат или забавят човек в броня.
Редицата продължи бавно напред.
Изминаха половин миля.
Една миля.
Кралят вдигна ръка и тромпетчията даде сигнал на рицарите да спрат, а те вдигнаха наличниците си и пиха вода, въпреки че беше още рано, а въздухът в тъмната гора беше прохладен. После се отърваха от клонките, заплели се в наколенниците, налакътниците и снадките на кръста им и потеглиха отново, подканяни от гласа на два рога, сякаш отиваха на лов за глигани. На километър и половина зад тях армията се раздвижи, а авангардът продължи през гората, воден лично от краля.
Бил Редмийд, водачът на бунтовниците, видя как бронираните от главата до петите мъже напредват пеша сред дърветата и в сърцето му се надигна горчивина, която можеше да стопи и стомана. Толкова за Торн и омразата му към хората.