Бил се обърна към Нат Тайлър — дясната му ръка, водачът на бунтовниците от Албинската равнина — и рече:
— Ония копелета аристократите си имат шпионин, братко.
Тайлър не откъсваше очи от неумолимия марш на кралската армия.
— А ние здравата сме я закъсали.
— Торн каза, че ще минат с коне по пътя — каза Бил. — По дяволите!
Да стреляме по тях и да се махаме — рече Тайлър.
— Това е големият ни шанс! — възрази Бил. — Можем да убием краля!
Кралят стоеше на седемдесет метра от тях, вдигнал ръце — в едната държеше дълъг меч, а в другата — бляскав щит. На практика беше сам, а през дебелия балдахин от листа проникваше самотен слънчев лъч и огряваше доспехите му.
Редмийд вдигна огромния си лък и стреля, а този на Нат Тайлър звънна като смъртоносна арфа. Легналите в засада бунтовници също се надигнаха и до един се прицелих в краля, който се завъртя на пета, вдигна щита над главата си и посече първата вълна с меча си. Навсякъде наоколо му рицарите хукнаха напред и щурмуваха стрелците, а той не се поколеба — пристъпи напред, замахна, вдигна меча и хукна напред.
— Боже Господи — измърмори Бил. Нито една стрела не го беше улучила. — Твърде далеч беше, мамка му, твърде далеч!
Хората му обаче бяха крадци и партизани, а не войници, обърнаха се и побягнаха. След сто крачки се успокоиха и Нат Тайлър ги подреди един до друг в края на покрита с цветя боброва долина — четиристотин метра дълга, двеста метра широка и пресечена от поток. Бил ги поведе през него, те го прекосиха и се строиха в една редица от другата му страна, мокри до кръста.
— Така е по-добре — каза Нат Тайлър с мрачна усмивка.
Рицарите сигурно бяха спрели, за да пият вода и да си починат. Когато пристигнаха, подредени в редица, слънцето се издигаше много по-високо. Този път капитанът нареди на бунтовниците си да си подбират мишените и да оставят краля на старшите стрелци и стрелите полетяха като градушка.
Кралят вече нямаше сили да посича всички стрели във въздуха и те отскачаха от щита и шлема му, а той се беше привел напред като човек, който се бори с буря. Сърцето му обаче пееше, защото това беше велик военен подвиг. Разсмя се и се затича по-бързо.
Под краката му зейна потокът, той се сурна по отвесния бряг и падна във вир, които стигаше до бедрата му. Двама селяни пристъпиха към ръба на ямата и стреляха в него само от метър-два разстояние.
Гастон видя, че атаката спира и наду рога си. Войниците падаха в… нещо — редица от дупки или скрит окоп…
В нагръдника му звънна стрела, оставяйки дълбока следа, но той сграбчи краля с бронираната си ръка и го изтегли от калния вир с едно мощно движение. Вбесеният му оръженосец хвърли късото си копие над потока и благодарение по-скоро на късмета, отколкото на уменията му, то се заби в тялото на един бунтовник, който се преви и изкрещя. Кралят скочи на крака и хукна право към бобровия бент — единственият мост над потока.
Гастон тръгна след него и всички рицари наоколо последваха примера му. Нестабилен и наполовина потопен във водата, бентът беше просто резултат от припрените усилия на животното да прегради реката с паднали клони и гниещи дънери. Кралят обаче успя да премине, докато кракът на Гастон хлътна в ледената вода, той загуби равновесие, размаха ръце и едва не изпусна меча си, а в шлема му звънна стрела.
Кралят продължи да тича по неравната боброва стена. Първата ѝ половина стигаше до каменисто островче, а от другата му страна състоянието ѝ изглеждаше още по-плачевно — централната ѝ част беше изцяло под водата. Въпреки това кралят пресече и нея сред фонтан от пръски, демонстрирайки завидно равновесие и се насочи към стрелците, които го обсипваха със стрели. Една се промуши край щита му и се заби в рамото му, друга изтрака по шлема му. Накрая той навлезе сред тях, а мечът му засвистя по-бързо от крилете на водно конче в лятна вечер. Гастон едва успяваше да не изостане и дишаше тежко като кон в края на продължителен галоп. Беше мокър до кости, а левият му крак затъна в калта, но накрая настигна Негово Величество и се хвърли сред стрелците, докато роговете свиреха „Напред!“ и „Смърт!“.
Той последва краля нагоре по хълма, който се извисяваше над ливадата, зад тях по бента настъпваха все повече рицари, а далече отляво още войници минаваха по тесния мост на пътя. Стрелците се оказаха изложени на риск и побягнаха, но още докато се обръщаха, се появиха змейовете.