— Не ме карай да мисля, че това е просто съперничество между два Властелина — изсъска тя. — Изгубих близък роднина… ти също. Обещаха ни пир и…
— Вече пирувахме в Албинкърк и на пътя — поклати глава Туркан. — Аз не действам лекомислено. Торн трябва да умре. Някой… — започна той и замахна с ноктите на предния си крайник, движейки всеки пръст в сложна дъга, — някой ни манипулира. Усещам го.
Моган изсумтя.
— Добре. Ще ти се подчиня, но не съм съгласна — заяви тя и хукна сред дърветата, бърза като сърна.
— На запад — каза Туркан на брат си.
— Мога да ти помогна — настоя Корган.
— Може би. Но Моган не може да води клана, нито да опложда новите яйца, а ти можеш — рече Туркан, обръщайки огромната си глава към него. — Подчини се, братко.
Езикът на Корган гневно изплющя.
— Както кажеш, братко.
Докато рицарите от кралската свита се катереха по хребета към тях, кланът потегли на запад.
Бил Редмийд хукна, пусна една стрела от намаляващия запас в колчана си и продължи да тича. Бойните му стрели бяха почти на привършване, оставаха му само ловджийските.
Проклетите аристократи бяха целите в броня — през живота си не беше виждал толкова доспехи накуп. А чудовищата… само глупак би им се доверил. На това отгоре сигурно бе застрашил безсмъртната си душа. Чувстваше се огорчен, изтощен, гневен и смазан.
От друга страна видя смъртта на краля. Това донякъде го утеши, но сякаш ни най-малко не забави аристократите, а ако го хванеха, го очакваше екзекуция, също като другарите му. Затова изчака малко, изскочи иззад дървото, пусна една стрела под мишницата на нечий проклет господар и отново хукна.
Накрая стигна до втория хребет — оттам тръгнаха сутринта, след като огромният предводител на демоните бе издал заповедите си. Демоните бяха изчезнали до един. Майната им. И те бяха лордове, лоши съюзници на свободните хора.
Реката беше съвсем наблизо, а рицарите с червени туники в полите на хребета тръгваха нагоре. Повечето бяха слезли от конете си и градушката от стрели му подсказа, че момчетата му още не са се отказали. Биеха се с кралската гвардия.
Проклет да беше, ако изгубеше още бунтовници. Мина зад Нат Тайлър, точно докато той пускаше последната си стрела и го подкани:
— Хайде, Нат. Да вървим при лодките!
Тайлър се обърна като диво животно, но се овладя, застина и наду рога си. В отговор писнаха свирки.
— След мен! — извика Бил и хукна обратно нагоре по хълма. Мускулите на краката му се напрегнаха, дробовете му пламнаха. Зад него бунтовниците пуснаха по една последна стрела и побягнаха, чули сигнал да се спасяват поединично.
Редмийд тичаше, а те го следваха. Трима се опитваха да се бият с един рицар, вдигнали мечовете и щитовете си. Той спря и извади стрела от колчана си, но тогава от гората изскочи друг рицар, прекоси хребета и вдигна забралото си…
Бил нямаше да пропусне подобна възможност.
Хотор Вени стигна до върха, черпейки сили само от гордостта си. Това бе първата му битка като член на кралската гвардия, червената му туника ясно показваше на кого служи, а бунтовниците бяха врагове, така че той ги преследваше неумолимо. Докопа един от тях и несръчно го намушка в гръб — върхът на меча се заби във врата му и той рухна, а от раната шурна кръв. Вени измъкна оръжието си от трупа и продължи да тича.
Следващият бунтовник падна на колене и замоли за милост — беше на около четиринадесет години. Хотор застина, но един по-възрастен гвардеец обезглави момчето.
— Гнидите стават на въшки — каза той, докато минаваше покрай него, а младежът подтисна чувствата си и продължи нататък. Да тичаш с доспехи на гърба е трудна задача. Да тичаш нагоре по мека почва, покрита с преплетени пролетни храсталаци, е още по-трудно. Хотор се задъха и докато бунтовниците се прегрупираха, обстрелвайки другарите му, той с мъка подтискаше порива да вдигне наличника си.
Малко преди да подмине останалите забеляза, че сред клоните се процежда светлина. Това означаваше, че върхът е близо. Някъде отдясно се разнесоха викове, той се обърна да погледне и чу звън от мечове. Огледа се — звуците наближаваха, но със спуснато забрало не можеше да види откъде идват. Долови движение някъде пред себе си, направи няколко крачки напред, спря и отново погледна. Остриетата пак се срещнаха и някой извика:
— Спасявайте се поединично!
Хотор дишаше като кон след състезание. Боеше се, че бунтовниците са по петите му. Вдигна забралото си, обърна се…