И умря.
Бил Редмийд изтегли нова стрела, след като прониза рицаря в лицето. Това го накара да се почувства по-добре, но още двама от хората му загинаха. Той знаеше, че няма шанс при ръкопашен бой и побягна.
Прекосиха хребета и заслизаха от другата му страна, за да стигнат до лодките си. Шепа рицари от авангарда се опитаха да ги спрат, но бунтовниците просто ги заобиколиха — изтощените хора без доспехи имат предимство пред изтощените хора с доспехи.
Бил зърна граничния граф — толкова наблизо, че можеше да го докосне и прокле съдбата си. Да се окаже на една ръка разстояние от смъртен враг, без да може да направи нищичко! Вместо да го убие, той притича край него, спусна се по стръмния склон и се озова сред просторно, наскоро разорано поле. Нат Тайлър изскочи сред дърветата отляво, следван от няколко дузини бунтовници — шепа хора в сравнение с броя им преди три седмици, но все пак достатъчно, за да започнат отначало.
Лодките — петдесет на брой, от лека дървесна кора — се намираха при последната дига. По-предната вечер ги бяха използвали, за да прекосят реката на три пъти, а сега… Сега щяха да минат наведнъж.
Бил хвърли лъка си на дъното, избута лодката във водата, скочи вътре и коленичи на носа. После отблъсна кърмата от калния бряг и използва греблото, за да остане на едно място въпреки течението, докато един рус младеж в мърляви бели дрехи метна лъка си до неговия и несръчно стъпи на борда. Тежестта му едва не ги потопи и течението ги подхвана. Зад тях потегляха още двадесет лодки. По-опитните гребци се спасиха, но кралската гвардия застигна останалите и започна да ги избива.
Последните няколко бунтовника се гмурнаха във водата, изоставяйки раниците, лъковете си и колчаните с безценни стрели, но няколко души запазиха самообладание, изтеглиха лодките от калта, завързаха ги, за да се предпазят от течението и прибраха плувците. Така бяха спасени повече от сто бунтовници.
Натиснаха греблата и потеглиха към средата на реката. Още оттук се виждаше, че Замъкът на моста още е в ръцете на наемниците — по повърхността на водата изсвистя копие, изстреляно от балиста и проби дупка в една от лодките. Тайлър вдигна ръка, посочи нагоре по течението, отново им махна и започна яростно да гребе, за да обърне своята.
Бил погледна към изгряващото слънце и искрящото му отражение и зърна проблясъци от ритмичните движения на десетки корабни гребла. Преброи двадесет съда, а после още двадесет…
Това беше катастрофа. Връхлитаха ги една след друга.
Той се обърна към спътника си.
— По-малко усилия и повече финес, другарю. Трябва да обърнем лодката и да тръгнем срещу течението. Тогава силата ти ще ни дойде добре.
Покрай тях прелетяха две стрели от арбалет — като лястовички, които гонят насекоми — и изчезнаха в далечината, минавайки само на една ръка от лодката им.
Мъжът на кърмата поклати глава.
— Не съм лодкар, братко — призна той.
— Няма значение, момко. Отпусни лявото гребло… точно така. Сега ще завием — каза Бил, който не беше станал водач просто така. Проявяваше търпение дори когато всичко беше заложено на карта.
Накрая успяха да завият и силните ръце на младежа накараха лодката да литне като скоклив елен. Той направо пилееше енергията си, но Бил го остави да се измори, докато я управляваше от носа. От корабите в далечината изригна нов облак стрели, който уби трима бунтовници.
Бил Редмийд беше стар лодкар и изключителен стрелец. Той остави греблото, взе лъка си и избърса рамката и тетивата — почти сухи, защото ги мажеше с хубав восък. Доволен, че не беше разкачил оръжието, Бил се изправи на крака и лодката се наклони, но той пъргаво скочи на ясеновите планшири, с един крак от всяка страна.
— Боже Господи! — смаяно извика младежът.
Бил стреля високо, накланяйки лодката ту наляво, ту надясно, а после коленичи, за да проследи полета на стрелата, която потъна в слънчевото сияние. Той обаче се почувства по-добре, взе греблото и вложи в движението цялата си мощ.
Дезидерата беше взела назаем ризница, стегната шапчица, мъжки прилепнал панталон и дебел вълнен сукман, чиито върви придворните ѝ дами стегнаха колкото можаха. Беше сигурна, че накрая ще изглежда абсурдно, но ако се съдеше по реакциите на занаятчиите и хълминците на предната палуба, тя явно им се струваше храбра и доста привлекателна. До нея стоеше лейди Алмспенд, която също носеше ризница, лек шлем и меч на кръста. Макар че изглеждаше смехотворно, тя широко се усмихваше на Ранълд Лохлан, чието внимание се разкъсваше между любимата му и предстоящата битка.