Стадото беше в лагера, под охраната на двадесет от хората на братовчед му. Ранълд носеше шлем без забрало, ризница и кожена туника, а от кръста надолу — броня и приличаше на същински варварин в сравнение със стрелците от гилдиите в Лорика, повечето от които бяха пременени с лъскави брони и шлемове с наличници по последна мода. Ръката на исполина почиваше върху огромната му брадва.
Дезидерата го погледна — струваше ѝ се по-мълчалив, отколкото преди година. Секретарката ѝ беше казала, че всъщност е бил мъртъв и кралицата предположи, че това изживяване го е отрезвило.
— На брега има блатници — обади се Ранълд и вдигна покритата си с бронирана ръкавица ръка.
— Видях ги — кимна един стрелец от гилдиите. — Блатници дясно на борд! Подберете си мишените! Стреляйте!
Във въздуха излетяха дузина стрели.
— Кралят сигурно е победил — каза лейди Алмспенд. — Някакви хора бягат през реката, но не са от нашите.
Ранълд се извърна толкова бързо, че авентейлът му се удари в шлема и изплющя.
— Силни очи имате, милейди — каза той с усмивка, доволен, че тя му прави компания, докато се занимава с нещо, което обича. После заслони очи и дълго се вглежда в далечината. — Хора са… в нещо като униформа. Сега обръщат лодките…
Стрелецът от гилдиите се беше качил на носа до кралицата.
— Боже Господи. Бунтовници! Предатели! Еретици! — извика той, вдигна арбалета си, прицели се внимателно и пусна стрелата, а блатниците на северния бряг започнаха да го обстрелват.
Кралицата се стресна, гърлото ѝ се сви — за пръв път изпитваше истински страх.
— Стигнали сме твърде далеч на запад — обади се Ранълд. — И на двата бряга има врагове, а кралят няма да разбере, че сме тук.
След като предишния ден получи съобщение от мъжа си, Дезидерата бе наредила да гребат цяла нощ. В полунощ извадиха вестоносеца от реката и информацията му се оказа вярна — щяха да се бият днес и тя беше твърде решена да види всичко. Застана на предната палуба, заслони очи и се огледа — напред, надясно и наляво. Вляво ѝ се мерна нещо червено, после — пак и на брега изскочи кралската гвардия. Тя им помаха, а придворните дами започнаха да ликуват.
— Хвърлете котва — нареди Дезидерата.
По палубата на водещата галера се посипаха стрели. Кожените завеси, които пазеха гребците, отблъснаха повечето от тях, но една намери целта си, мъжът изпусна греблото и изкрещя — беше се забила дълбоко в рамото му.
Кралицата знаеше, че блатниците мажат стрелите си с отрова и крясъците му смразиха кръвта ѝ. Докато лежаха на брега на Алба и хапваха наденица, този човек се беше смял и шегувал с дамите ѝ и състоянието му я ужаси не по-малко от вида на чудовищата.
Една стрела се спусна от небето като пикиращ ястреб, удари се в шлема ѝ, раздра гърба ѝ и я просна на палубата. Стори ѝ се, че денят притъмня, а гърбът ѝ е мокър.
— Пазете кралицата! — извика Ранълд, а тя посегна към златната светлина на слънцето, която я обгръщаше отвсякъде. Денят беше толкова прекрасен…
— Ще изкърви до смърт — чу се гласът на Ранълд. — В гърба ѝ е.
Той правеше нещо.
— Отровна ли е? — попита лейди Алмспенд.
— Не мисля… дайте ми ножчето си. Кучи син… върхът е ошипен!
В гласа му се прокрадна страх.
Тя се носеше над тях и гледаше как Ранълд човърка гърба ѝ с ножчето за моливи на секретарката ѝ. Първо сряза стрелата, а после вдигна ризницата чак до кръста ѝ. Рядко се беше виждала в по-малко елегантен вид.
— В бъбреците ѝ е — каза Лохлан, отпусна се на пети и изведнъж придоби пораженчески вид. — Всеблаги Йесу!
Капитанът спа в доспехи като всички останали, облегнал глава в ъгъла между западната стена и северната кула. Врагът ги беше нападал четири пъти в опит да си върне стената — без успех, но той беше толкова изтощен…
— Кораби в реката, капитане — каза Джак Кейвз, един от старшите му стрелци. — Нося ви бира. Младият Майкъл се опита да ви събуди и отиде да намери още вино.
Червения рицар пое халбата, изплакна устата си, изплю се върху мъртвите блатници и отпи голяма глътка. Няколко от тях още шаваха и сякаш цялата купчина се гърчеше. На всичкото отгоре мяукаха като котенца, което кой знае защо му се струваше дори по-страшно от човешките крясъци… макар че вече нямаше кой да крещи. По време на затишието между две атаки бяха успели да изпратят ранените в крепостта. Рицарите от ордена на свети Тома бяха не само бойци, но и лечители, също като сестрите, така че им оказваха първа помощ и връзваха носилките между конете си. Врагът пък убиваше всеки, до когото успееше да се докопа.