— Готов ли е вече? — попита той.
Нита Куон сви рамене.
— Не — каза той. — Да. Може би.
Ота Куон кимна сериозно, а Скахас Грахо се разсмя.
— Защо не сме на бойното поле? — попита Нита Куон.
— Паят не се е изпекъл — отвърна Ота Куон и старшите воини наоколо му се разсмяха. Нещо в единодушието им подсказа на Питър, че другарят му е успял да издържи някаква важна проверка. Сега беше водач и те не оспорваха позицията му. Промяната беше почти незабележима, но важна.
Ота Куон се претърколи и внимателно почисти листенцата папрат от мазнината, в която беше разтворена боята му.
— Торн ще се бие с рицарите в полето — каза той. — Там няма как да се прикрием. Всичко е опожарено.
По-възрастните воини кимнаха едновременно, а Ота Куон сви рамене.
— Снощи едва не загубихме куп воини — продължи той. — Няма отново да рискувам хора в такива глупави начинания. Този път ще тръгнем, когато му дойде времето. Може и да не тръгнем. Всъщност паят ти по нищо не отстъпва на всяко друго знамение.
До самия край на сечището една жена, Ожиг, бързо седна, а сестра ѝ, Малките ръце, застина като куче, надушило вълк и грабна лъка си. Внезапно всички скочиха — нащрек, с оръжия в ръце…
— Кветеноги! — извика Малките ръце.
Нита Куон не чу някой да издава заповед, но сечището се изпразни за секунди — останаха само паят му и шестимата старши воини край Ота Куон.
Кветнетогът излезе от храсталака на бегом. Беше женски, движеше се със скоростта на състезателен кон и му бяха нужни няколко дълги крачки, за да забави ход. Демонът огледа строя, а после и огъня.
— Скадай? — изрече тя с пронизителния си глас.
— Мъртъв е — отвърна един от възрастните воини.
— Ах — изплака женската, направи неразбираем жест с ноктестите си ръце и се обърна. — Кой води народа на сосагите?
Ота Куон пристъпи напред.
— Аз — рече той.
Тя го погледна и наклони глава първо на едната страна, а после — на другата и Нита Куон забеляза, че челото ѝ е наситено алено, гребенът — също, макар че беше по-малък, отколкото при мъжките. Въпреки ужаса, който се излъчваше от нея, той развеселено си даде сметка, че явно е научил достатъчно за Дивото, за да умее да различи пола ѝ, както и към кой клан принадлежи — този на южните кветеноги, които живееха във високите хълмове над езерата на сосагите.
— Брат ми Туркан представлява всички кветнетоги от планините — заяви тя. — Напускаме бойното поле и повече няма да воюваме за Торн.
Ота Куон огледа хората си.
— Благодарим ти — каза той. — Върви си с мир.
Величественото създание се обърна и подуши въздуха.
— Вкусно мирише.
— Остани да хапнеш едно парче — обади се Нита Куон, без да се усети. Тя дрезгаво се изкашля и той предположи, че това е нещо като смях.
— Смел си, малко човече — каза женската. — Ще ми сготвиш някой друг ден.
С тези думи тя отново изчезна в гората, по-бърза и от елен. Щом си тръгна, се появиха десетина матрони и бързо заговориха на собствения си език. Нита Куон не разбра нито дума, така че отиде да отвори временната си фурна.
Паят беше изгорял от едната страна, но останалото изглеждаше чудесно. Коричката му бе придобила наситен златистокафяв цвят, на места по-тъмен, на места по-светъл. Може би фурната беше пукната, иначе не можеше да си обясни защо външният ръб се е препекъл толкова. Не, че това имаше значение — другарите му се нахвърлиха върху пая като изгладняла армия, грабейки парчетата в мига, в който ги отрежеше. Имаше достатъчно за всички, а и сосагите не се оплакваха — не им беше в природата.
Ота Куон също си взе едно — от изгорелите.
— Браво. Нахранихме се, при това добре. Ще тичаме цяла нощ.
Той изяде парчето си на четири залъка и изпи чаша вода. Нита Куон последва примера му и забеляза, че жена му е прибрала багажа в кошовете му. Вдигна единия на гърба си, тя му се усмихна срамежливо и той ѝ отвърна. После метна колчана и меча си на рамо и мълчаливо последва останалите в гората.
Галерата акостира до Замъка на моста. Гарнизонът беше нащрек и охраняваше стените, а капитанът чакаше на дока. Корабът беше пълен с жени, всяка по-красива от предишната. Не това беше очаквал.
Една от новопристигналите — дребна, руса и измъчена — го повика от предната палуба.
— Имам нужда от лечител — каза тя. — Добър лечител.
Червения рицар се обърна към Майкъл.
— Доведи един от рицарите от ордена — рече той, а после отново се обърна към нея. — Те са изключителни лечители.
За съжаление, абата и хората му ги нямаше — бяха излезли на вилазка по изгрев, за да прочистят траншеята.
— Знам — сопна се тя. — Кога ще се върнат?