— След няколко минути — с надежда отвърна той.
— Тя няма да ги дочака — отвърна непознатата и лицето ѝ се сгърчи, но тя успя да подтисне риданията си. — Изгубила е твърде много кръв.
— Кой? — попита той, докато се опитваше да се прехвърли на палубата. Една дузина гребци протегнаха ръце да му помогнат.
— Кралицата — рече тя. — Аз съм лейди Алмспенд, секретарката ѝ. Това е лейди Мери, главната придворна дама.
Кралицата.
Червения рицар не обърна внимание на хората, които се бяха насъбрали около падналата жена, която губеше кръв с ужасяващо темпо. Усещаше го, но почти нямаше сила за магии — беше я прахосал, за да се бие с блатниците. Пък и ако я спасеше, щеше да се издаде… или поне това, че е херметист.
Колко много кръв!
Жената беше млада и също притежаваше сила. Внезапно капитанът осъзна, че ако тя загине, ще може да я присвои, както беше направил с вожда на блатниците. Кралицата беше беззащитна — опитваше да използва слънцето, за да спаси живота си и това я правеше уязвима. Сякаш пиеше светлина, черпейки от чистата сила на Хелиос. Могъществото ѝ беше огромно.
Той положи ръка на гърба ѝ.
— Е? — нетърпеливо попита лейди Алмспенд. — Можете ли да ѝ помогнете?
„Дръпни се от мен, Сатана“ — каза си капитанът, свали подшлемника си, натика го в раната и го притисна с пръст. От мръснобял цветът на шапката стана искрящоален, а той почти се ухили — беше забравил, че свързан с цял легион от лечители.
Без Пруденция палатът му се стори пуст. Вече владееше най-простите лечителски фантазми и се зачуди дали би могъл да освободи силата на Маг от шевовете, за да ги подхрани с помощта на заклинания, които учителката му му беше показала преди години.
„Амичия?“
Тя беше там.
„Здравей!“ — поздрави го послушницата, хвана ръката му, усмихна се и я пусна.
„Трябва да изцеря един човек“ — каза той. Щеше му се да…
„Покажи ми“ — припряно отвърна тя.
Той коленичи до падналата статуя и погали мраморния гръб на Пруденция.
„Липсваш ми — каза капитанът. — Помогни ми, ако можеш.“
После хвана ръката на Амичия и я положи върху кралицата. Послушницата му посочи заклинания, които вече знаеше — благодарение на нея — и за един умопомрачителен миг той се оказа едновременно и на нейния мост, и на пиедестала на Пруденция, събирайки каквото бе останало от силата му.
Не беше достатъчно.
Амичия поклати глава.
„И ма мен нищо не ми остана, за да ти го дам — каза тя. Капитанът я погледна — изтощението ѝ беше очевидно дори в Имагинерното. — Ранените са толкова много…“
Той въздъхна примирено и изпита силата в подшлемника на Маг. Воден от сигурната ръка на Амичия, той изпълни фантазъм, научен от Хармодий — три различни заклинания, всяко зависимо от предишните, като уравнения на черна дъска. Освободи силата от шапката, пое я в себе си я използва, за да цери, влагайки остатъка от енергията, която бе отнел от вожда на блатниците.
„Света Барбара, Телец, Талес, Деметрий, Риби, Хераклит, Йоан Кръстител, Лъв, Сократ!“ — призова ги той, посочи ги с пръст и се завъртя, а помещението го последва. Зъбчатките, които движеха стаите във въображението му, се задвижиха със скоростта на мускулите му и залата се завъртя като пумпал.
Това беше най-сложната магия, която бе опитвал някога, силата, която се излъчи от нея, го смая, а откатът от освобождаването ѝ изпълни цялото помещение.
Шапката се възпламени от прелялата сила, проблесна за миг и цялата енергия се вля в кралицата. Червена мъгла покри гърба ѝ от гръбнака до златистото бедро и таза ѝ, точно до бъбрека и от него се отлющи снежинка от сиво-бяла пепел. Капитанът падна назад, а младата жена изскимтя, въздъхна, сякаш погалена от любовник и тихо изстена.
Лейди Алмспенд плесна с ръце.
— О, слава на Бога, сер! Това беше изключително!
Капитанът поклати глава.
— Не го направих аз — изграчи той. — Или поне не само аз.
Раната отново започна да кърви и те стегнато я превързаха. Бяха внимателни, защото все още не беше зараснала.
Червения рицар поклати учудено глава.
— Но аз усетих потока на силата — раздразнено каза той.
— Вече не ме боли толкова — смело изрече кралицата. — Добре се справихте, рицарю.
Един червенокос великан я покри с плаща си.
— Трябва да я свалим на брега.
Капитанът поклати глава.
— На ваше място не бих го направил. Този замък е в окото на урагана, отбранявам го цяла нощ. Не бих рискувал да заведа там кралицата.
До моста обаче акостираха и други кораби, а стрелците вече обстрелваха блатниците на северния бряг. По-смелите моряци спираха под моста, където течението се стесняваше, за да изненадат врага в полето северно от реката.