— Боят свърши ли? — задъхано изрече той, а капитанът повдигна рамене.
— Би трябвало — измърмори той. Чуваше, че водят конете — копитата им трополяха по паважа в двора на замъка.
— При Жак е — рече Майкъл.
— Мразя този кон — каза капитанът, довърши меденката, пи още разредено вино и се насили да се изкачи по стълбата до върха на северната кула.
От двадесет метра височина много мистерии внезапно се разрешиха. Погледът му не достигаше зад хребетите южно от реката, но блещукането на лъскави брони му подсказа, че рицарите, които тъкмо прехвърляха последния, трябва да са от кралската армия. Горите на запад бяха пълни с блатници, а на север, почти на километър и половина от тях, сред дърветата изникнаха три същества, по-едри от бойни коне и заобиколени от многобройна пехота. Новият требушет, издигнат в руините на северната кула, изтрака и стреля към тях. Градушката от камъни не успя да ги достигне, но въпреки това те се отдръпнаха. Докъдето поглед стигаше, храсталакът кипеше от живот.
— Защо си още тук? Дори да победиш, няма да превземеш крепостта. Ти загуби, глупако — измърмори капитанът. — Откажи се. Оцелей, за да се биеш утре.
Той поклати глава. За миг му хрумна налудничавата мисъл да се свърже с Торн — ако магьосникът предпочетеше да остане, някои от хората му щяха да загинат, а той ги беше обикнал всичките. Дори Сим.
„Станал съм сантиментален от умора.“
Слезе непохватно по стълбата и откри Жак и новия си боен кон. Майкъл стоеше до страничната порта, а Джак Кейвз му махаше. Капитанът прехвърли крак над седлото и изохка, а едрият жребец се стресна и тръсна глава.
— Мразя този кон — оплака се той и погледна надолу към Жак. — А сега върви право при Йеханес.
— Сер Йеханес е ранен — отвърна прислужникът.
— Тогава иди при Том.
— Том може, да — съгласи се Жак.
— Всички войници в ротата — на конете, да ги прати в полите на хълма. Селяните и стрелците от гилдиите да разположи край траншеята и при укреплението.
Жак кимна.
— Казвам го, колкото да се намирам на приказка — каза той, — но защо да не задържим крепостта за себе си?
Усмивката му беше очевидно безхитростна — приличаше на момченце, хвърлило камък по гнездо на стършели, което не съжалява за постъпката си.
Капитанът кимна.
— Може. Може да поискаме откуп или да я продадем на онзи, който предложи най-много — с копнеж отвърна той. — Бихме могли да станем най-лошите в света, рицари с ужасна репутация. Ще бъдем богати, всички ще треперят от нас. — Той сви рамене. — Работата е там, че по някое време миналия месец се превърнахме в паладини, Жак.
Жак кимна.
— Крайно време беше, принце.
— Мълчи, Жак — каза капитанът, обърна главата на коня си, накара го да направи няколко крачки назад и отдаде чест на Пушека — стрелецът, който охраняваше портата. — Отвори я, тази на моста — също! — извика той и отново се обърна към Жак — Не забравяй да доведеш лечители.
Към тях се присъедини червенобрадият, яхнал старо конче, което беше видяло и по-добри дни.
— Съжалявам за коня — рече Червения рицар. — Аз съм капитанът.
— Така ли се казвате? — попита червенокосият великан. — Аз съм Ранълд. Ранълд Лохлан.
— Споменахте кралската гвардия — каза капитанът и замлъкна за момент. — Лохлан? Братът на Том Лохлан?
— Братовчед съм му — рече другият. — Познавате ли Том Лошия?
— Че кой не го познава! Да отидем да намерим краля — отвърна капитанът. Гласът му леко трепереше.
— Амин — отвърна исполинът. — Познавате ли краля?
— Какъв интересен въпрос — отбеляза той. — Не, не бих казал.
Майкъл ги последва и копитата на конете им зачаткаха по моста. Точно по средата капитанът бръкна в кесията на колана си, извади изящно изработен ключ от масивно злато, наведе се напред и изохка от болки във врата и кръста.
„Преди колко време се бих с проклетия змей в гората?“
Той пъхна ключа в ключалката, завъртя го и огромната порта изчезна.
— Хубав номер — измърмори Ранълд.
Кралят събираше телохранителите си и рицарите от авангарда, който наброяваше с петдесет бойци и още толкова оръженосци по-малко. Още беше съвсем рано, а хората му вече бяха изтощени. Двама от висшите благородници — епископът на Лорика и дворцовият управител — загинаха още при първия сблъсък, а каптал дьо Рут бе получил смъртоносна рана и береше душа.
Гвардейците обаче наближаваха заедно с конете, а стенобитните машини се влачеха тежко след тях. Сред ранените обикаляха хирурзи, търсейки онези, които можеха да бъдат спасени, а ловците му, които бяха отишли на изток, за да пазят фланга на атакуващия авангард, се връщаха един по един. Те също бяха останали по-малко след сражението с чудовищата край реката и ако се съдеше по доклада им, не бяха удържали победа — след като пробили защитата им, тварите от Дивото избягали на изток. Бяха загинали шестдесет души. Добри мъже… обучени мъже.