Торн наблюдаваше кралската армия, която се канеше да прекоси реката. Беше готов — щеше да превземе Алба с един-единствен удар. Тазсутрешната засада обаче сякаш изобщо не се беше отразила на враговете му и това го изненада. Беше сигурен, че само кветеногите ще успеят да им нанесат сериозни щети.
Усети изблик на сила, разпозна източника му и отново изруга. Тъмното слънце беше оцеляло, ученикът му — също и Торн призна пред себе си, че е било най-малкото високомерно да си въобрази, че се е отървал от тях. Този недостатък бе вечното му проклятие. Защо винаги си мислеше, че нещата ще се развият в негова полза?
Защото би трябвало.
Усети още един източник на сила, но този беше по-наблизо и миришеше на кветеног. На Туркан. Магьосникът кимна и почерпи енергия. Присъствието на демоните от тази страна на реката беше много показателно — огромният кветеног идваше да го предизвика. Торн поклати каменната си глава.
„Идиот. Предател. Захванах се с това заради теб.“
Тюркоазеносин огън плъзна по върховете на клоноподобните му крайници, а от сиво-зелената му брада от мъх извираше сила. Досега феите се рееха из ливадата, привлечени от огромния излишък, но той изсмука енергията им на един дъх и остави крехките им телца да паднат на земята.
Великолепният демон влезе в просеката от южната ѝ страна. Беше преплувал реката и кожата му все още беше влажна, но от двете страни на главата му проблясваха сини и кафяви светкавици, които се плъзгаха по ноктестите му ръце и богато украсените му клюн и броня.
Торн му позволи да се приближи и когато бяха само на метър-два един от друг, вдигна съсухрената си ръка.
— Спри — изрече той. — Ако искаш да ми навредиш, пести силите си, за да победим враговете.
Туркан спря, но поклати могъщата си глава.
— Днес тук се съревновават по-могъщи сили от теб и мен — рече той, — а ти си просто пионка в плановете на една от тях.
Торн не очакваше да чуе това и то го жилна с особената сила на думите, в които има неосъзната истина.
— Не може да бъде — каза той.
— Тогава защо човеците имат всички предимства, а ние — нито едно? Онова, което наричаш късмет, не ни споходи нито веднъж. С всяко действие правим услуга на врага. Позволи ни да се оттеглим — каза Туркан и вдигна брадвата си. — Иначе ще трябва да се отървем от теб.
Торн се нуждаеше от време, за да изпита хипотезата, че някой го използва. Той използваше другите — възползва се от враждебността между отвъдстенците и албинците, от нуждата на блатниците от нови територии, на които да живеят, от ловния инстинкт на змейовете и троловете… Него не го използваше никой.
— Използваха ни! — настоя Туркан. — Дай заповед да отстъпим и някой ден ще се бием отново.
Тори обмисли предложението му. Обмисли още огромния брой на спешените си войски — уаитите и прекрасните им брони, петте хиляди ъркски стрелци, взводовете от тролове, готови да влязат в битка с врага, отвъдстенците, змейовете и останалите демони.
— Дори това, което казваш, да е истина — започна Торн, — ние всеки миг ще извоюваме голяма победа. Ще изтрием кралство Алба от лицето на континента. Ще станем господари на тази земя.
Туркан поклати огромната си глава.
— Самозалъгваш се — каза той. — Колкото и да са многобройни, блатниците не могат да се мерят с цяла армия човеци с доспехи. И, Торн — наричам те по име — за трети път те моля да се вслушаш в думите ми. Моят дядо казва, че до битка се стига, когато и двете страни си мислят, че могат да победят с един-единствен удар, но само едната страна има право. Днес кралят на Алба вярва, че може да ни победи. Ти вярваш, че ще го надвиеш въпреки всичко. Аз мисля, че ще претърпим поражение. Оттегли се и ще остана твой верен съюзник. Дай заповед за атака и ще изпиташ и огъня, и ноктите ми.
Торн дълго обмисля думите на Туркан, а натежалата от жега гора не помръдваше, недокосната и от най-слабия бриз. Насекомите замлъкнаха, а гвилчите се умълчаха — сякаш самата природа изчакваше решението му.
— Неслучайно те наричат Оратора, Туркан — призна Торн. — Говориш великолепно, но се съмнявам в мотивите ти. Ти искаш да си присвоиш армията ми. Интересува те само онова, което е добро за кветеногите.
Магьосникът си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, за да охлади гнева си, а след това направи едно-единствено заклинание — мощен удар, който подготвяше много отдавна. Демонът мигновено изтъка множество щитове от значителната си сила, но Торн реагира с пъргавината на пума. Една-единствена зелена светкавица разби защитата на Туркан както обсаден таран — кирпичена стена, снажният демон рухна без звук и остана да лежи безжизнен на земята. Само левият му крак тъпчеше яростно земята, все още подвластен на малкия му мозък, който блъскаше ли блъскаше, възмутен от собствената си смърт.