— В атака! — нареди Торн на останалите, а на трупа каза: — Един от нас сгреши, Туркан.
После посегна към демона, погълна силата му и стана по-могъщ от всякога.
„Трябваше да направя това още преди година“ — помисли си той, усмихна се и тръгна към полето, за да поведе армията си.
Жан дьо Вреи умираше, доволен от мисълта, че е извършил велик подвиг, за който хората ще разказват векове наред. Братовчед му беше продължил без него — съвсем правилно решение. Битката продължаваше, кралската армия напредваше, а той лежеше, подпрян на краката на оръженосеца си Йохан, който също беше тежко ранен.
Болката беше толкова силна, че дьо Вреи едва успяваше да задържи мислите в главата си, но съзнанието, че изкупва греха си с всеки удар на затихващото си сърце му носеше облекчение, граничещо с екстаз. Огромните прободни рани в гърдите му, които засмукваха въздух и пръскаха кръв и жлъчка с всеки негов дъх, бяха живо покаяние, същинско въплъщение на рицарския идеал. Той щеше да отиде пречистен при своя Спасител. Съжаляваше единствено за това, че е пропуснал шанса да постигне много повече и в най-мрачните моменти на агонията си представяше как се завърта малко по-рано, избягва удара на змея и продължава невредим.
Появата на архангела го изненада — от една страна дьо Вреи не беше изпълнил заповедите му, от друга Таксиарх винаги го посещаваше насаме. Този път се яви в сияйнобели доспехи, с червен кръст, изрисуван върху бяла туника, тъй неуязвима за сенките, че сякаш отблъскваше смъртта.
Цялата боброва долина замлъкна. Ранените престанаха да пищят, слугите паднаха по лице, мъжете се надигнаха на лакът въпреки болката или се претърколиха въпреки дълбоките си рани и висящите черва — самият Рай оживяваше пред очите им.
— Глупак такъв — изрече ангелът, тихо и с особена нежност. — Горд, суетен, самонадеян глупак.
Жан дьо Вреи се вгледа в съвършеното лице с ясното съзнание, че болката е издълбала дълбоки бръчки по неговото и че смъртта му е близо, но вдигна глава.
— Да, такъв съм! — каза той.
— Освен това беше изключителен — отбеляза ангелът и се наведе, за да докосне челото му. — Показа се достоен.
За миг Жан дьо Вреи се почуди дали архангелът всъщност е човек — докосването му бе толкова деликатно. Думите му го зарадваха.
— Твърде горд съм, за да предам краля на Алба — каза той.
— Между това да оставиш някого да умре и да го убиеш има фина философска разлика — тихо каза архангелът. — Благодарение на теб планът ми се провали и ще трябва да съставя нов, за да предизвикам някои събития — рече той и нежно се усмихна на умиращия рицар. — Ще съжаляваш за решението си. Моят начин беше по-добър.
Жан дьо Вреи успя да се усмихне.
— Ами! — каза той. — Доказах, че съм велик рицар и умирам в ужасни мъки. Бог ще ме прибере при себе си.
Ангелът поклати глава.
— Може би — каза той, — но мисля, че трябва да поживееш още малко. Може би до следващия път ще се научиш да ме слушаш — рече той, наведе се над него, свали блестящата бронирана ръкавица от изящната си безполова ръка и я прокара над тялото му. Допирът му разтърси дьо Вреи като шока от първата рана и той осъзна, че е изцелен. Пое си дълбоко дъх, потрепери и осъзна, че не изпитва болка.
— Не може да излекувате само мен — тросна се той. — Няма нищо рицарско в това да си тръгна жив и здрав, докато храбрите ми другари са на ръба на смъртта!
Архангелът се обърна, отметна дългата коса от челото си и се изправи.
— Ти си най-взискателният смъртен, когото съм срещал — рече той.
Дьо Вреи повдигна рамене.
— Ще умолявам и ще редя молитви, ако това желаете, Таксиарх.
Ангелът се усмихна.
— Ще изпълня желанието ти. Онези, които все още не са пресекли границата между живота и смъртта, ще получат изцеление. Освен това днешният ден ще ти донесе славна победа — защо ще те посещава ангел Господен, ако не за да ти дари военна мощ? Върви и тържествувай, арогантно човече, но чуй — решиш ли да се изправиш срещу най-могъщия Властелин, роден от Дивото, той ще те смаже. Това не е моята воля, а тази на Съдбата. Разбра ли ме?
— Страхливата съдба никога няма да ми попречи да вляза в битка! — отвърна дьо Вреи.
— Колко те обичам само! — възкликна ангелът и вдигна копието си над бобровата долина. Сто рицари и още толкова оръженосци, войници, слуги и пажове бяха изцелени, болката им — заличена, телата им — възстановени. Много от тях се чувстваха по-добре, отколкото преди началото на битката — незарастващата рана на крака на един галски селянин, станал войник, се затвори, а един едноок паж прогледна. Истинско чудо, постигнато с един-единствен замах на копието.