Няколко дузини ранени бунтовници също бяха излекувани.
— Върви и спаси краля — каза архангелът, — ако такава е волята ти.
Всички мъже на поляната коленичиха и започнаха да се молят, а ангелът-воин изчезна, оставяйки след себе си миризма на тамян.
Дезидерата лежеше под ярките лъчи на слънцето. Силата ѝ беше помръкнала, а тя самата приличаше на свещичка, потрепваща в мрака.
Беше толкова несправедливо! Една-единствена стрела, паднала от небето, и край. Искаше да подкрепи съпруга си и може би самата тя да се покрие със слава, а вместо това…
Онзи странен младеж отблъсна болката, което си беше истинско чудо. Той гореше в спомените ѝ като ярък пламък — и рицар, и лечител едновременно. Великолепна комбинация, която я изкушаваше да го опознае по-добре.
Придворните дами наоколо ѝ мълчаха.
— Някой да ми попее — нареди тя.
Лейди Мери даде тон и постепенно останалите се присъединиха към нея, а Дезидерата се отпусна върху плащовете на дузина войници.
Тогава дойде старият Хармодий. Появи се без предизвестие, влезе в двора на замъка и коленичи до нея, а тя със задоволство забеляза възхищението в очите му. Дори смъртно ранена, тя още го радваше.
— Ето те и теб, стари глупако — щастливо изрече Дезидерата.
— О, да — кимна той. — Достатъчно голям глупак съм, за да зарежа битката и да дойда да ви спасявам, скъпа моя.
Заедно с лейди Алмспенд и лейди Мери той внимателно я обърна по корем и свали превръзката ѝ, а тя се постара да преглътне болката.
— Хубав гръб имате — разговорливо отбеляза той, а кралицата си пое дъх и издиша, най-сетне доволна.
Капитанът наблюдаваше краля, който яздеше по моста начело на свитата си. През това време рицарските части, които се състояха от повече хора, отколкото беше командвал някога, се спускаха по хребета.
Червения рицар подкара коня си край траншеята, в която се бяха настанили двеста стрелци и слуги от собствената му рота, както и фермерите от всички околни села. От спокойната му увереност, че врагът е допуснал тактическа грешка, вече нямаше и следа — към дългия окоп напредваше безкраен низ от блатници и паниката стягаше гърдите му като обръч.
Възседнал бойния си кон, абатът спря до Том Лошия под мижавата сянка на един обгорен дъб. Капитанът насочи жребеца си към тях и вместо да пести силите си, се наложи да се бори с младото животно, което реши да се сбие с коня на абата. Накрая безмилостно го овладя и то му се подчини.
— Грендъл ми липсва.
— На бас, че на Жак не му липсва — отвърна Том и се обърна, за да огледа огрените от слънцето ливади. — Идват.
Капитанът кимна. Требушетът над главите им изплю поредната вихрушка от дребни камъни от огромна височина и отвори дупка в редиците на прииждащите орди, която се затвори почти веднага.
— Толкова е глупаво — сприхаво се обади той. — Вече опожари стопанствата, и да иска, не може да ни навреди повече. — Червения рицар се обърна да погледне кралската гвардия, която се изсипваше в окопа, водена от двеста стрелци от Лорика, облечени в жълто и лилаво. — Колкото до тази атака… дори да успее да мине през изкопите, няма да превземе крепостта.
Безкрайната вълна от блатници и други, по-едри и страшни същества, пресече опожарената равнина и се насочи към траншеята. Подкрепленията нямаше да стигнат навреме до нея — селяните и занаятчиите бяха твърде малко и го знаеха, а неопитните стрелци от Лорика спряха и стреляха, преди да са изминали дори една трета от пътя. Като опълченци. Каквито си бяха, разбира се.
— Фермерите няма да отстъпят — каза Том, който дъвчеше стъбълцето на едно цвете. Гледката беше странно смущаваща. — Онези от гилдиите обаче ще се пречупят. И преди се е случвало.
Капитанът погледна към абат Марк.
— Месир, тук вие ме превъзхождате многократно — и на години, и по опит, а и познавате местността по-добре от мен. Водете ме, отстъпвам ви командването.
Абатът позволи на коня си да наведе глава към тревата.
— О, не, няма да стане. Досега вие водихте тази армия — нима мислите, че бих ви сменил?
— Ще ми се да го направите — сви рамене капитанът, докато Том наблюдаваше прииждащите врагове.
— Нали знаете, че трябва да ги нападнем? — отбеляза той. — Ако ги щурмуваме, ще спечелим… хмм… около десетина минути. — Той се ухили като момченце. — Сто рицари, десет хиляди блатници, че и тролове, демони, ърки… — изреждаше Том, без да откъсва очи от капитана. — Знаете, че трябва.