Абатът погледна първо него, а после — Червения рицар.
— Винаги ли се държи така? — попита той.
— Общо взето — кимна капитанът. — Ще дойдете ли? Изобщо не съм сигурен, че някой от нас ще оцелее.
Абатът сви рамене.
— Вие сте късметлия — каза той, — а късметът е по-важен от всички умения и опит на света. Усещам силата ви, младежо, и мисля, че сте тук по волята Божия. Господ ми казва да ви следвам.
Младият човек извъртя очи.
— Измисляте си — рече той.
— И с игуменката ли разговаряхте по този начин?
Най-сетне сконфузен, капитанът отклони поглед.
— Ще ви последваме — повтори абатът. — Ако крепостта падне, орденът ни ще изгуби всичко.
Червения рицар кимна.
— Както желаете. Том, ще прекосим траншеята и двата моста в колона, а от другата страна ще се строим в свободен ред — рече той, огледа се и видя Дръзката, Майкъл, Франсис Аткорт и Лилиар, до един пребледнели от изтощение.
— Убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — нареди капитанът и саркастично добави: — Следвайте ме.
Кралят влезе в двора на замъка и откри своя магьосник Хармодий коленичил до кралицата. Докато чародеят преглеждаше раната на гърба ѝ, лейди Алмспенд положи ръка на рамото на краля и му попречи да се доближи.
— Дайте му малко време, господарю — тихо каза тя.
— Идват! — извика някой от стената, а арбалетите затракаха един след друг.
Кралят не знаеше как да постъпи.
— Трябва да я видя! — каза той на лейди Алмспенд. Дойде и лейди Мери.
— Моля ви, милорд, само един миг!
— На път сме да спечелим — простена кралят. — Или да загубим.
— По-бързо, момчета! Капитанът разчита на нас! — чу се същият глас.
— Любов моя? — повика го Дезидерата.
Блед като платно, Хармодий се отдръпна и кралят пристъпи напред, а Дезидерата взе ръката му в своята.
— Трябва да спечелиш тази битка — каза тя.
— Обичам те. Ти ме правиш по-добър крал, по-добър човек и по-достоен рицар. Не мога да те загубя — рече кралят.
Дезидерата се усмихна.
— Знам. А сега върви и победи заради мен.
Той се наведе и я целуна, без да обръща внимание на струйката кръв в ъгълчето на устните ѝ. После се отдръпна, а Хармодий тръгна подире му.
— Бих те попитал какво правиш тук, само че бързаме — рече кралят.
Магьосникът присви очи.
— Битката ще бъде по-трудна, отколкото предполагах. Дори сега силата на врага се е увеличила дотолкова, че никога не бих могъл да се меря с него — каза магьосникът. — Ако се опитам да я изцеря, той ще разбере къде съм, ще ме нападне и ще ме унищожи. Това е толкова сигурно, колкото и че слънцето изгрява всяка сутрин.
Кралят спря и се замисли.
— Какво можем да направим? — попита накрая той, а Хармодий поклати глава.
— В крепостта има защитни заклинания, особено в параклиса — рече той, — но дори да можех да я преместя там, спася ли я, ще оставя армията без защита и когато започне да убива, врагът ще ни помете.
Кралят се навъси.
— Спаси я — заповяда той. — Спаси я. Аз ще строя рицарите си и ще я пазя, докато я преместят в крепостта, а ти ще я внесеш в параклиса, въпреки че между нас и тях ще се изправят всички врагове на света.
Хармодий погледна замислено своя крал, който бе готов да пожертва армията си от любов към кралицата, но собствените му чувства го водеха в същата посока.
— Добре — кимна той.
Онова, което трябваше да направи, не му харесваше. Не му харесваше, че сега всички го мразят. Искаше да спори с тях, да им покаже в какво ще се превърнат. Щяха да станат като нея. Като вещиците.
Лесно щеше да прегризе въжетата, но стрелците го бяха пребили, а гърбът му беше раздран. Болката го забави, но той спираше и почиваше. Спираше и спеше.
Събудиха го гласове, които идваха от подземието. Отдолу. Отново загриза въжетата като побесняло животно, хванато в капан, а когато мускулите му се изтощиха, си наложи да се моли и преодоля болката. Открай време умееше да се справя с нея.
След безброй часове въжетата най-сетне се свлякоха и той се промъкна през покрития с капак отвор, който водеше към следващата изба. Придвижваше се внимателно и припадна само веднъж, но се свести отново след няколко минути… или пък след няколко часа. Успя да стигне до голямата стълба и чу, че там дежурят двама стрелци. Помоли се… и Бог му показа пътя. Някой беше минал през избата, без да затвори вратата. Отец Хенри изпълзя до нея и погледна надолу, а после напипа един фенер със свещ и огниво и с мъка закрета по тъмните стълби. Такава беше Божията воля.