С присъщата си практичност наемниците бяха изрисували стрелки по стените и той ги последва.
Докато наблюдаваше как огромната му армия се хвърля напред, Торн изпита страх. През изминалите седмици бе изгубил безброй съюзници и се боеше, че не разполага с достатъчно, за да оцелее, но страхът му се коренеше другаде.
В самото начало на нападението на другия бряг на реката се появи нещо, чиято сила превъзхождаше неговата така, както той превъзхождаше всеки шаман-уаит. Направи едно-единствено заклинание, чиято сложност и сила многократно надхвърляха и най-смелите му мечти и изчезна.
Властелин. Велик Властелин от Дивото.
Торн стоеше на края на опожарените поля, гледаше как огромната му армия се нахвърля на омразния враг, как планът да отмъсти на краля и жалките му благородници най-сетне се материализира, как блатниците най-после превземат опустелия Долен град, изпълвайки улиците му, а в главата му се въртеше една-единствена мисъл:
„Проклетият демон беше прав. Измамиха ме.“
Капитанът поведе хората си по дъските над траншеята в колона по един. Щом мина от друга страна на загрятия до бяло изкоп, две селянчета с алебарди му помахаха с одобрителни възгласи. Защо пък не? Не те отиваха да се бият с орда блатници.
Той се засмя, обърна се и видя зад себе си Жак, Карлъс оръжейника с тромпет на кръста и накрая Майкъл, който носеше знамето.
— Стройте се! — извика капитанът.
Блатниците бяха на около шестстотин стъпки от тях и той погледна назад към замъка с надеждата да види краля и свитата му. После огледа другия бряг на реката, където основната част от армията тъкмо се спускаше по хребета. Две хиляди рицари. Негово величество закъсняваше.
По моста минаха шепа войници, понесли галското знаме. Не познаваше нито един от тях.
„По-бързо!“ — помисли си капитанът и отново погледна назад. Хората му и рицарите от ордена се бяха строили в две редици по двеста метра всяка. По фланговете имаше още два пъти по толкова, а той се намираше точно в центъра. Блатниците бяха на около четиристотин крачки от тях.
— Напред! Не тичайте! — извика той, а Карлъс опря тромпета на устните си и повтори заповедта.
— Запомнете това, момчета! — извика Том от мястото си в строя. Въпреки че не галопираха, земята се тресеше под копитата на огромните жребци, а седлата им тракаха и звънтяха в унисон с доспехите на ездачите им. Ето как звучи една рицарска рота.
Двеста и петдесет крачки.
— В тръс!
Надигна се тътен, като при земетресение. Врагът ги беше подценил отново, но за последен път.
Торн разполагаше с повече от дузина огромни даги, чийто рев се чуваше от няколкостотин крачки. Намираха се в ариергарда на пехотата и бързо наближаваха, но щяха да закъснеят за сблъсъка, също като краля. Капитанът обаче имаше чувството, че на открито троловете не се чувстват като у дома си и няма да бъдат особено маневрени. Дали пък не го заблуждаваше собствената му самонадеяност? Така или иначе, това нямаше значение — вече беше късно да замисля стратегии и тактика.
Извърна се въпреки болката и забеляза, че галските рицари напредват по траншеята заедно със стрелците от Лорика, които се подчиняваха на гръмогласните заповеди на сер Майлъс. Когато врагът удареше, в строя им нямаше да има пролука.
Двете армии се приближаваха една към друга със скоростта на галопиращ кон. Блатниците нямаше да отстъпят, но пъплеха напред без следа от ред и дисциплина, като рояк насекоми.
— Напред! — изрева капитанът. Оглушителният тътен заглуши гласа му, но той вдигна копието, посочи първата мишена, после го върна в подобната на кука поставка под мишницата си и Жак наду тромпета.
Червения рицар се наведе напред и за миг му се стори, че всичко е точно така, както си го представяше, когато беше малко момче и бленуваше за чест и слава. Сякаш се сля с вятъра, грохота на копитата и върха на копието.
Крехките тела на блатниците приличаха на сламени чучела, пръснати в полето и копията ги пронизваха с такава лекота, че те умираха, без да ги повлекат надолу и по-силните рицари успяваха да убият по три, четири, дори пет от тях, преди оръжията да се прекършат от тежестта им или да се счупят, след като върховете им се забиеха в земята.
Разстоянието между конете беше достатъчно, за да позволи на ездачите им да навлязат сред врага, възползвайки се от пролуките в строя. Настана истинска сеч, блатниците умираха, без да могат да се защитят или да отвърнат. Постепенно обаче, също като кал в тежка брана, броят им започна да забавя атаката и накрая дори тежките бойни коне трябваше да отстъпят, неспособни да намерят опора върху осеяната с блатници земя. Щурмът забави ход, спря… и гадините започнаха да се отбраняват.