Отец Хенри спря за миг в началото на стълбата, за да събере кураж. Омразата му даваше сили. Намираше се дълбоко под земята, свещта му беше на път да угасне, а той нямаше ни най-малка представа колко път му остава и се гърчеше от болки.
Помоли се, после продължи. После пак се помоли. В края на краищата, едва ли беше много по-далеч, отколкото ако вървеше към замъка по пътя отвън.
Накрая откри двойна врата, висока колкото двама мъже и широка колкото църква. Очакваше да се натъкне на пъклена магия, но защитните заклинания се оказаха безсилни и студени. Той посегна към двете огромни дръжки и напипа ключ.
Негово величество настани своята кралица на носилка, опъната между четири коня и поведе свитата си през главната порта на Замъка на моста, докато гарнизонът обстрелваше прииждащите чудовища. Пред очите му абатът, рицарят-наемник и хората им прекосиха двата тесни дървени моста и излязоха в равнината.
Кралят се огледа и се опита да си представи защо щурмуват врага. Каквато и да беше причината, гледката беше величествена. Без да бързат, рицарите се строиха, а безкрайните вражески орди се спуснаха към тях съвършено безшумно и кралят реши, че това е най-ужасяващата им черта. Вслуша се отново и чу как младият наемник издава заповеди, а тромпетчията му ги повтаря.
— Готови сме — каза сер Алън, а господарят му посочи към предната част на траншеята.
— Другарите ни бяха така добри да ни отворят път — рече той и пришпори коня си, без да изпуска от очи капитана, който се вряза във вражеските редици. Беше великолепно и го хвана яд, че не участва и той.
— Щом преместим кралицата в крепостта, ще отидем при тях — каза той и посочи към малката армия, която посичаше врага като неумолима коса.
Сер Райкър поклати глава.
— Господарю — възрази той, — разполагаме само с шестдесет рицари.
Докато пресичаха траншеята в тръс, кралят не откъсваше поглед от битката.
— Нима той разполага с повече?
— Но вие сте кралят! — възрази сер Алън.
Негово величество изпита познатата нерешителност, която го обземаше при всяка битка. Цял живот го бяха възпитавали като рицар на честта и обучението му изискваше да поведе хората си в тази прекрасна атака, която вече губеше инерция само на триста крачки от изкопа под краката му. Освен това, също като човек, който се вслушва в далечен вик, той си даваше сметка, че военните подвизи не влизат в кралските му задължения. Дезидерата обаче му беше казала…
Битката беше толкова близо, а кралицата нямаше нужда от него — пътят към крепостта беше открит.
— Рицари! — изрева кралят. — След мен!
Свещеникът отвори тайната порта и се загледа в блатниците, които нахлуха през огромния проход, гърчейки се по откровено нечовешки начин и изчезнаха нагоре по стълбите. След миг нещо го удари по главата, той залитна и с периферното си зрение зърна някакъв… шип. Зави му се свят, когато осъзна, че той явно е в главата му. Опита се да се раздвижи, но не можа. Нещо го заболя дори по-силно от гърба му и той падна — бавно, като рухнало дърво. Опита се да се помоли, но не успя, защото го притискаха от всички страни. Той закрещя и се опита да…
Да умре, преди блатниците да започнат да го ядат.
Сер Гавин стана призори, успя да отиде до параклиса, за да се помоли и дълго остана на колене под лъчите на утринното слънце, обсебен от болката и смазващото чувство, че се е провалил.
Внезапно обаче някой изрева „Всички войници на конете!“ и той се изправи, прекръсти се, тръгна към вратата с най-уверената стъпка, която можа да си наложи и отиде при сер Йеханес.
— Мога да яздя — заяви Гавин, но рицарят поклати глава.
— Не чух да казва „И ранените“. И аз няма да яздя, момче, стой си тук.
Гавин обаче не възнамеряваше да се подчини. Колкото по-дълго оставаше на крака, толкова по-добре се чувстваше.
— Мога да яздя — повтори той.
— Значи ще яздиш утре — отвърна Йеханес. — Том вече събра всички войници. Ако искаш да помогнеш, въоръжи се до зъби и се разхождай напред-назад с уверен вид. — Той посочи към двора на крепостта, където селянките и монахините се бяха събрали на групички и безмълвно наблюдаваха равнината под манастира. — Разполагаме с четиридесет души, за да отбраняваме крепостта и дамите се чувстват изоставени.