— Всеблаги Йесу! — възкликна Гавин. — Четиридесет души?!
— Капитанът се опитва да спечели битката — рече Йеханес. — Тъпо копеле! Можехме да си седим в крепостта, докато кралят се блъска отвън, но малкият бурк вечно трябва да се прави на герой.
Гавин криво му се усмихна.
— Семейна черта е — рече той и отиде да свърши своя дял.
Загуби няколко минути, докато намери доспехите си, захвърлени нелъснати в килера до аптеката, вместо в лазарета и откри, че не може да ги облече. Накрая успя да се напъха в гамбезона си и да си сложи кирасата, като легна на пода и я затвори върху себе си като черупка на мида, само че болката му попречи да затегне катарамите.
— Аз ще ги закопчая, ако ми позволите.
Това беше послушницата — онази, която караше брат му да се гърчи и която го беше изцерила с помощта на силата.
— Вие сте…
— Амичия — рече тя и кимна на мълчаливия стрелец в другия край на стаята. Изглеждаше изтощен и нещастен. — Оставиха го да ме пази, но му стана скучно, а аз още не съм се превърнала нито в блатник, нито в змей. Престанете да шавате.
Движенията ѝ бяха изненадващо уверени и силни.
— Вие използвате силата — рече той.
— Давам ви малко енергия — отвърна послушницата. — Задава се нещо зло, усещам го. Нещо от Дивото. Ние ще го спрем.
Звучеше обречено, гласът ѝ му се стори ужасѐн и твърде приповдигнат. Някак… трошлив.
Гавин прие думите ѝ на доверие и погледна към стрелеца.
— Как се казваш? — попита го той.
Момчето не срещна погледа му и мрачно отвърна:
— Сим, господарю.
— Можеш ли да се биеш, Сим?
— Мога да се бия с всичко — рече самоуверено стрелецът и извърна очи. — Само за това ме бива, а вижте ме сега — пазя монахинята на капитана.
Пръстите върху нараменника на Гавин застинаха.
Сим ги изгледа изпод вежди.
— Извинявайте. Знам, че не сте такава. Само че искам да бъда с приятелите си. — Той повдигна рамене. — Никога не съм участвал в голяма битка. Ветераните все разправят за тоя бой и за оня бой, но ротата никога не е участвала в такова чудо и да ме вземат дяволите, искам и аз! — Той отмести очи. — Искам да стана герой.
Гавин прихна и се изненада от чистотата и непринудеността на смеха си.
— И аз това искам — отвърна той.
Не можа да понесе тежестта на нараменника, но носеше кираса, а Амичия му сложи бронираните ръкавици. После двамата със Сим нахлузиха шлема на главата му и нагласиха авентейла върху косата му. Прииска му се да пофлиртува, да ѝ каже нещо закачливо като „Вие сте най-красивият ми оръженосец досега“, но размисли, неспособен да изрече „оръженосец“.
Докато Сим издърпваше авентейла върху гърба му, Амичия направи нещо, което започна като дума, лумна като бледожълт огън и се пукна като сапунен мехур.
— Дева Марийо — изрече тя и се прекръсти. — Те са тук. Точно под нас, в крепостта. След мен! — извика послушницата и хукна към вратата.
Сим я последва, изоставяйки Гавин, който сам намери облегнатия в ъгъла меч, грабна щита на стрелеца и се втурна след тях.
Въпреки недостатъците си младият боен кон, който бе взел на заем капитанът, имаше смело сърце и обожаваше да се бие. Жребецът се подпираше на предните си крака и хвърляше къчове с подкованите си със стомана копита, а после леко отстъпваше, завърташе се и риташе с предните. Така Червения рицар постоянно се намираше в центъра на прочистен от врагове периметър, а всеки блатник, който се опиташе да се пъхне под краката на коня, за да пререже сухожилията му или да го изкорми, се превръщаше в лепкава каша или просто отхвръкваше встрани.
Капитанът отдавна бе престанал да брои убитите гадини. Ръката, с която държеше меча, беше отмаляла, но той още в началото на битката се чувстваше твърде изтощен, за да замахне. Спътниците му обаче постепенно се събираха — кон до кон и войник до войник, точно както бяха тренирали.
Той мощно замахна към един блатник и отсече и двете му ръце едновременно, както селянин кастри лозница. Изправи се в стремената, наведе се напред и отсече главата на втори, разчиствайки пътя си, а Джордж — по някое време реши, че името на коня е Джордж — отстъпи няколко крачки и се мушна зад Том Лошия, който сееше унищожение навсякъде около себе си.
Червения рицар го остави да вилнее, пъхна палец под забралото си, вдигна го и си пое няколко огромни глътки въздух. Джордж обаче нямаше търпение да се върне в битката. Капитанът се надигна в стремената и огледа строя. Хората му се бяха подредили добре — тук-там имаше пролуки, но не бяха много. Блатниците обаче щяха да ги погребат.