Бе загубил чувството си за време, но при ръкопашен бой това беше неизбежно. Зад гърба му обаче мъжете в лилаво-жълти надризници бяха успели да стигнат до хората на Рандъм, спускайки се по траншеята, зад тях рицарите в алени туники се строяваха в сбита редица, а най-отзад по хребета се спускаше зелено множество — стрелците на кралските ловци.
— Жак! — изрева капитанът.
Прислужникът му беше на няколко метра от него и се биеше на живот и смърт.
— Карлъс! — изкрещя Червения рицар.
Тромпетчията дори не се обърна.
— По дяволите! — изруга капитанът. Тази игра зависеше от спечелените секунди и извоюваните сантиметри, а той губеше време. Трябваше да се измъкнат от тук.
Пришпори Джордж към един от противниците на Жак и конят го помете — ъркът едва ли тежеше повече от петдесет килограма и нямаше никакъв шанс срещу еднотонното животно. Червения рицар посече още един с меча си, но внезапно Жак рухна заедно с коня си, убит от едно от десетките изчадия под копитата му и загина, просто ей-така.
Червения рицар се обърна, посече ърка в краката на Джордж и пред очите му едно копие се заби под челюстта на Карлъс, който умря на място. Той падна от коня заедно с тромпета си и с него си отиде и шансът им да си проправят път с бой. Капитанът замахна и обезглави един блатник точно преди зъбите му да се забият в гърлото на Жак, после изрева и се огледа, но отникъде не идваше помощ.
Пазена от сер Драйънт и още петима рицари, носилката на кралицата тръгна по дългия виещ се път към огромната порта на крепостта. Кралят беше наредил на останалите да се строят зад него.
— Пак ви казвам, господарю — рече сер Алън, — ако беше жив, лорд Глендауър никога нямаше да позволи това.
При думата „позволи“ всичкият здрав разум излетя от главата на Негово величество.
— Аз съм кралят! — сопна се той. — След мен!
Повечето от наемниците и помощниците им се бяха събрали в самия център на бойното поле. Кралят насочи шипа на челото на коня си към знамето на Червения рицар.
— След мен!
Хармодий гневно се изплю, обърна коня си и последва краля, който се хвърляше в ръцете на врага, при положение, че всяко друго действие щеше да го спаси.
Кралицата щеше да умре, а той, Хармодий, я обичаше така, както кралят никога не би могъл. Тя беше съвършеното чедо на херметизма, ангел, слязъл на земята, но също като художник, посветен на любимата си картина, магьосникът не можеше да допусне смъртта на краля. Не и тук, не и толкова близо до победата. Или поне до оцеляването.
„Всички взимаме погрешни решения“ — помисли си Хармодий и осъзна, че ако загине сега, новите му познания ще умрат с него. Сякаш участваше в антична трагедия, в която героят получава прозрение само за да намери смъртта си.
Не му се наложи да губи повече време с подобни мисли.
Торн гледаше с невярващи очи, докато мишената на цялата му военна кампания се хвърляше напред, напълно уязвима. И да искаше, не би могъл да манипулира краля така, че да направи подобна глупост. Кралят, който беше хукнал към крепостта, където нямаше как да го достигне. За миг Торн си беше помислил, че е победен, но не. Изведнъж глупакът поведе рицарите си право напред, към разтворената паст на неговите чудовища, а блатниците му бяха влезли в крепостта.
За миг магьосникът се изпълни с колебания, които му доставяха почти перверзна наслада — дали да го убие лично, с помощта на силата, или да изпрати най-отбраните си изчадия? Накрая реши, че убие ли краля, ще победи, независимо от изхода на кампанията. Нямаше значение кой Властелин го използва — ако се разправеше с владетеля на Алба, щеше да излезе напред. Да предизвика гражданска война. Да отслаби хватката на човеците.
Торн събра цялата си сила.
Ротата измираше около него. Доспехите не му позволяваха да разбере кой кой е, а и никога не успяваше да им хвърли повече от един поглед, но докато блатниците ги притискаха все повече и повече, покритите с броня фигури рухваха една след друга, пронизани с копия или стрели или смазани под телата на конете си, които падаха с прерязани сухожилия.
До него Том продължаваше да блъска като чук по наковалня, Дръзката вилнееше като ангел на отмъщението, а рицарите от ордена се биеха като небесен легион. Докато за пореден път замахваше с меча, капитанът си даде сметка, че безсмислието във всичко това положително щеше да го разсмее, ако не беше толкова увлечен. Бяха спечелили достатъчно време и досега победата би трябвало да е тяхна. Ех, ако Карлъс не беше загинал с тромпета… ако Жак беше издържал още само минута…