Дезидерата едва дишаше, задъхана от смайващия изблик на сила и завръщащата се болка. Тя обаче усещаше присъствието на врага — онзи, който стоеше в центъра на изумруденозеления вихър и набираше мощ. Усещаше го толкова ясно, колкото силата на слънцето, огряло ръцете ѝ.
— Какво става тук? — попита сер Драйънт и внимателно остави носилката ѝ на прага на параклиса.
Отговори му възрастна жена, облечена семпло, като прислужница или селянка, с копие в ръце.
— Ако позволите, рицарю, в избите нахлуха блатници и гарнизонът се опитва да удържи вратите.
— Йесу Христе! — изруга сер Алън, а останалите рицари изтеглиха мечовете си.
Торн наблюдаваше как кралят и рицарите му услужливо си проправят път с бой до самия център на обсега му. Понякога всичко става точно по план.
Неговите тролове — великолепните даги — посичаха рицарите на парчета. Някои от тях загиваха, но Торн разполагаше с още. Или поне можеше да се сдобие с още — дивото беше по-плодовито, отколкото можеха да си представят човеците.
Той остави краля да продължи да се бие, докато безразсъдната му атака проби пръстена от кости и кожа около наемниците и тъмното слънце.
Кралят и тъмното слънце на едно място.
Торн посегна към насъбраната сила, притегляйки всяка частица от нея — могъществото на Туркан, душите на феите, мътната същност на сосагските шамани — и ѝ се наслади за миг. Нямаше какво да го прекъсне или разсее, докато почти нежно насочваше удара точно между двамата си врагове.
Убежището в спомените му не беше палат, а безкрайна паяжина от усукани мрежи и въжета и Торн ги сплете с майсторство, трупано сякаш векове наред. Накрая положи ръка върху готовата нишка и направи заклинание.
Хармодий първо го усети, после го видя и отвърна на удара с огледална магия. Дори тя почиваше върху плетеница от фантазми и подзаклинания — капани в капаните. Беше си научил добре урока.
Капитанът усети двете могъщи заклинания едновременно — сякаш всеки сантиметър между двата чародея бе наситен с мълнии и пламъци.
Той беше Хармодий. За миг беше и Амичия. Времето не съществуваше. Беше му останала съвсем малко сила, но той я изля право в ръцете на стария маг. Пресегна се и взе още от Амичия, която също се биеше на живот и смърт, почерпи и от Майрам и нейния хор, както и от слънчевите лъчи.
Въпреки това силата нямаше да стигне.
Червения рицар посегна към огромната обкована с желязо врата, отвори я със замах и се изпълни със зелено сияние, а после го насочи към Хармодий, за да захрани ответния му удар.
Изтрещя гръмотевица и към небето изригна колона от зелен огън, която надипли реалността, така че само за миг булото на света се дръпна встрани и капитанът съзря черна нощ, пронизана от бели звезди, а после — зората на хаоса и чудовищният изблик от сила, дал начало на света.
Дезидерата усети как силата на Хармодий се издига да посрещне изумрудения великан и осъзна удивителната хитрост в заклинанието му. Могъществото на изумруда обаче беше двадесет пъти по-голямо от това на кралския магьосник и когато зелената вълна го заля, той разтвори, отрази и пренасочи част от нея, но тя го надви като преляла река, която плъзва из прорязана с диги и отводни канали равнина, но постепенно ги изпълва и прелива във всепомитащо наводнение…
Из въздуха обаче се носеха огромни количества от изумрудената сила, отблъсната от ответното заклинание на Хармодий.
Вълната от сила подмина краля, а той с ужас се втренчи в сер Алън, който изгоря пред очите му. Ремъците на бронята му се овъглиха, лицето му стана тъмночервено, а той запищя и рухна заедно с коня си. Зад него Хармодий се намръщи, ръката му изсъхна и се разпадна на прах, а след няколко мига магьосникът се превърна в ситна пепел и вятърът го отнесе.
В мига, в който Торн завърши фантазма си, огледалната магия се стовари върху него и част от собствената му внимателно събирана сила се върна обратно и го обгори. Той изкрещя и отскочи, а някъде далеч на бойното поле същността на Хармодий премигна и угасна.
Капитанът замахна и мечът полетя надолу по-скоро благодарение на земното притегляне, отколкото на мускулите му.