В Имагинерното Хармодий го държеше за ръка.
„Вземи ме, момче.“
Капитанът разполагаше само с един миг, за да разбере как и да го направи. Откри пътя към палата си, сграбчи душата на мъртвия магьосник с едната си ръка и направи фантазъм с другата. Въздухът отвън беше натежал от разпиляна зелена сила и той я пое, подпомогнат от педантичността, с която я бе изплел врагът, от некромантските умения на учителката си и от Дивото заклинание на Амичия…
Ето го. Стоеше на постамента, където винаги бе стояла Пруденция.
„По-добре да робувам на лош господар“ — измърмори магьосникът, а капитанът внезапно се зачуди дали е взел правилното решение, допускайки това… съзнание в палата си.
„В буря всяко пристанище върши работа, момко — каза мъртвият маг. — Върви да убиваш чудовища, иначе ще свършиш като мен.“
Докато замахваше отново с меча, въздухът наоколо му все още беше наситен със сила. Зад гърба му Джордж вече беше на крака.
„Усили гласа ми“ — каза той на Хармодий.
— Подредете се в клин и ме следвайте! Майкъл — знамето при мен!
Гласът му ехтеше, сякаш беше древно божество и за миг той се зачуди дали древните божества не са се раждали именно така. Сега беше моментът да разбере.
„На колене!“ — заповяда той на създанията от Дивото.
„В името на три пъти благословения Хермес, момче! Така оспорваш властта му над тях! Спри!“
Една трета от изчадията наоколо им спряха да се бият, а после отстъпиха или застинаха, потресени.
Сер Жан дьо Вреи поведе основната част от кралската армия надолу по склона, а докато прекосяваха моста, копитата на конете чаткаха като градушка. Следваха го повече от хиляда рицари в доспехи и никой не посмя да възрази, дори граничният граф. Дьо Вреи бе благословен от архангел и всички го знаеха.
Жан зърна кралското знаме сред море от врагове. До него се вееше непознат флаг — златни любовни възли на черен фон. Префърцунена работа. Битката обаче го накара да се усмихне и той поведе колоната на запад, към залязващото слънце.
От дългата траншея се надигаха войници — може би от лоялност към краля, а може би от желание да се присъединят към щурма му. Чудесно. Този път славата най-сетне щеше да стигне за всички.
Дьо Вреи продължи на запад, а дългата колона го последва, постепенно обгръщайки южния фланг на врага. Зад него граф д’О се изправи в стремената, насочи копието си към воините около кралското знаме и изрева:
— A moi!
Даниъл Фейвър, доскоро каруцар, изскочи от траншеята и се изправи на тревата под поривите на вятъра. Наоколо му хората от селата около Лисен Карак вдигнаха очи към него и осъзнаха, че не могат да останат по-назад.
Алън Чертожника също се измъкна навън и остави арбалета на земята, за да изтегли меча си. По-възрастните търговци се спогледаха, един тъкач с посивяла брада се обърна към дългогодишния си конкурент с думите „Отиваме ли?“, двамата се изкатериха по стопената до стъкло земя и извадиха мечовете си.
Ранълд Лохлан изскочи от изкопа, размаха брадва към другарите си и я насочи към врага.
— Хайде! — изрева той.
Траншеята се изпразни за секунди и те се изправиха до него. Лохлан метна брадвата си във въздуха, тя се завъртя над главата му като огромно колело от светлина и отново се намери в ръката му.
После рехавият строй се понесе напред.
Гавин видя как Сим се спъва и два бронирани блатника го повличат надолу. Стрелецът замахна с камата си и изкорми единия, той падна отгоре му… а после младежът изчезна и рицарят се оказа сам на прага.
Проблесна яркозелено сияние и освети ужасяваща гледка — пъплещите по стълбите гадини изведнъж станаха кафяви, очите им изгоряха и десетки блатници се свлякоха на земята, сякаш някой бе изсмукал живота от телата им.
Гавин тежко въздъхна. Оставаха още около дузина, всичките събрани на кълбо от преплетени крака и той започна да ги мушка и сече като луд. Накрая затвори вратата, блъскайки я с цялата си тежест и залитна назад. Внезапно върху блатниците се нахвърли отряд рицари с брони, мечове и копия. Той ги познаваше отлично — единият беше сер Драйънт, приятелят на краля, а останалите — членове на свитата му.
Нещо рязко го дръпна към пода — за миг се беше разсеял и две изчадия го сграбчиха. Прякорът му обаче неслучайно беше Коравата ръка. Гавин сви лявата в юмрук и я стовари върху едно обло око, сграбчи ноктестия преден крайник на противника, изтръгна го от тялото му, сякаш дереше стара кожа и преби кървящия блатник като с бухалка. После изтегли тежката кама от колана си, сграбчи втория и заби коляно в меката част на гърдите му, а когато той го обгърна с ръце, мощно го наръга и му строши гърба.