Изпълнените с ужас секунди се сливаха в едно. Един закривен като сърп нокът се пъхна в забралото му, но дали заради уменията си, дали заради късмета си, той успя да го отблъсне към скалпа си и остана жив, вместо ослепен или мъртъв.
Трима ърки го свалиха на земята с тежестта си, а жилавите им силни крайници заблъскаха по доспехите му с кръвожадна ярост. Съвсем бавно, като мед, пълзящ по сняг (поне така му се стори), дясната му ръка ги отблъсна и сграбчи тежката кама на колана му. Червения рицар успя да се изправи на едно коляно и ги уби, а по острието потече ихор.
Нечий гръб, покрит с доспехи, одраска неговия. Беше някак успокояващо. Не знаеше кой е, но беше благодарен, че усеща стомана, а не хитин.
После изникна демон, пазител на Дивото, по-висок от боен кон. Капитанът не беше забелязал, че ги няма на бойното поле, но щом се изправи срещу един от тях, част от съзнанието му си отбеляза, че досега не ги е виждал, не и този ден. Забеляза, че гребенът на главата му е яркосин — съвършено различен от онзи на демона, когото беше срещнал в гората на запад или в мрака. Величественото създание го гледаше с интерес, но не го нападна.
Капитанът зорко го наблюдаваше. Прииска му се копието му, което лежеше в крепостта, опряно на стойката за бронята му, да беше при него… заедно с един кон, балиста и двадесет отпочинали другари. В ноктестите ръце видя алебарда с размерите на ос за каруца и острие от кремък, покрито със засъхнала кръв. Нещо встрани привлече вниманието на адверсария и той обърна глава. Ако не беше толкова изтощен, Червения рицар щеше да се хвърли напред с мощен замах, но сега само си пое дъх.
Чудовището пак се обърна към него.
— Ти си тъмното слънце — каза накрая то. — Мога да те убия, но ако ме раниш, ще умра тук. Затова… — Демонът замлъкна и му отдаде чест с огромната си алебарда. — Желая ти дълъг живот, враг на моя враг.
После се обърна и побягна. Докато се отдалечаваше и отхвърляше блатници от пътя си, капитанът не откъсваше очи от него, без да знае нито кой или какво беше това, нито защо не го уби. Трепереше.
Би се с още блатници и посече пипалата на някаква твар, която беше сграбчила абат Марк. Той припряно му отдаде чест и се върна в боя. По-късно капитанът видя как кралят рухва на земята и успя да го достигне, а към него се спуснаха всички чудовища от Дивото.
Мина известно време. Той стоеше между Дръзката и Том Лошия, а тялото на краля лежеше между разтворените му стъпала. Последният щурм на страшилищата беше толкова свиреп, че думата изгуби значението си — единствено хубавите му доспехи успяваха да го спасят от безкрайния порой от удари, защото умората бе лишила мускулите му от способността да ги отблъскват.
Том още се биеше.
Дръзката още се биеше.
Майкъл още се държеше… така че и капитанът остана на крака, защото това му беше работата. Дойдоха да го убият, а той оцеля.
Внезапно ударите секнаха. Вече нямаше с кого да се бие, не бяха останали врагове, на които да устои. Без да мисли, Червения рицар вдигна наличника си и пое голяма глътка въздух, а после се наведе, за да види как е кралят. Беше още жив.
Капитанът си спомни, че само преди час имаше малък мях с вода и започна да го търси из доспехите си с мудната непохватност, присъща на пълното изтощение.
Нямаше го.
Усети, че гърбът му се опря в нечия броня, обърна се и се оказа лице в лице със сер Ричард Фицрой, капитанът на кралската гвардия, който с усилие му се усмихна.
— Ще построя църква — нареждаше Майкъл. — Ще запаля хиляда свещи на Светата Дева!
— По-добре си почисти меча — обади се Том, извади парче лен от кесията си и последва собствения си съвет.
Дръзката не се ухили. Измъкна кърпичка от нагръдника си и избърса лицето си, после се досети какво прави капитанът и му подаде дървената манерка с вода, която висеше на рамото ѝ.
Той се отпусна на колене и даде вода на краля, който се усмихна. До тях спря рицар и ги покри със сянката си. Огромният му боен кон трудно намираше опора върху труповете на блатниците и за да го овладее, ездачът му яростно дърпаше юздите и ругаеше на галски. И се оглеждаше, сякаш в очакване.
Кралят изръмжа нещо и капитанът се приведе по-ниско. Остра болка прониза рамото му, а шлемът и авентейлът на врата и раменете му тежаха колкото един човешки живот, изпълнен с покаяние.
— Аз ви спасих — каза грамадният рицар. — Успокойте се вече, спасени сте.
И наистина, докъдето поглед стига цяла армия от рицари посичаше и последните блатници — твърде глупави или твърде податливи на волята на Торн, за да избягат.
— Днес постигнахме велика победа. Къде е кралят, моля?