За пръв път от няколко часа (по-късно се оказа, че само така му се е сторило и са минали едва няколко минути) капитанът успя да се огледа.
Ротата му… войниците му бяха мъртви. Лежаха в кръг наоколо му, а белите им стоманени брони, макар и опръскани с кръв и черва, сияеха на фона на зелените, сиви, бели и кафяви тела на противниците им. Червените им туники обаче много приличаха на тези на кралските рицари.
Сред тях лежаха и рицари от кралската свита и ордена на свети Тома. Поне дузина от хората на абата още бяха живи.
— Кралят е тук — рече Фицрой.
— Мъртъв ли е? — попита чуждоземният рицар.
Капитанът поклати глава — като нищо можеше да намрази този чужденец. Макар и изключителни рицари, галите бяха мъчни хора. Умът му блуждаеше.
„Не му давай краля“ — обади се Хармодий.
Капитанът замръзна от изненада.
„Как го направи? Пруденция никога не говореше с мен извън палата на спомените.“
„Да ти приличам на Пруденция? — измърмори Хармодий. — Не давай краля на този човек. Лично го отведи в крепостта, предай го на Амичия със собствените си ръце.“
— Дайте ми го — каза чужденецът. — Ще се погрижа да го пазят добре.
— Тук го пазим отлично — рече сер Ричард, а Том Лошия се наведе напред.
— Чупката, синко.
Капитанът протегна ръка, за да го подкрепи.
— Някой трябва да ви научи на добри обноски — заяви конникът. — Ако не бях аз, щяхте да загинете.
Том се разсмя.
— Само намали броя на жертвите ми, лукова главо — рече той и двамата се изгледаха кръвнишки.
До тях се появи абат Марк.
— Сер Жан? Каптал дьо Рут?
Дьо Вреи се отдръпна.
— Месир.
— Носилка за Негово величество — каза абатът и махна с ръка.
Към тях бързаха още рицари, разбрали къде е кралят. Капитанът мерна знамената на граф Тоубри и на граничния граф. Тоубри откри кралските оръженосци и покрития с ихор кралски флаг и го развя. Надигна се тихо ликуване.
Към осеяното с мъртъвци поле лека-полека се доближи пехотата — войниците трябваше да внимават къде стъпват и не бързаха особено. Докато наближаваха, капитанът и Майкъл свалиха кирасата на краля и вдигнаха ризницата му. За нещастие дузина брънки бяха прерязани, а нечий удар беше огънал бронята, която предпазваше кръста и таза му, пронизвайки крака. От раната бе изтекла наистина много кръв.
„Останало ли ми е нещичко?“
„Мога да спра кръвотечението, но от много време насам пилея силата ти, за да те държа жив. Амичия?“
„Тук съм.“
Червения рицар се усмихна, коленичи и когато Майкъл свали бричовете и бельото на краля, положи ръка върху голото му бедро и освободи силата на Амичия, без да полага съзнателно усилие. Истинското заклинание направи Хармодий, а на капитана му се повдигна, сякаш беше трима души едновременно.
„На теб ли ти се повдига?!“ — изсмя се мъртвият магьосник в главата му.
Изведнъж отвсякъде ги наобиколиха пешаците от кралската гвардия, опънаха един плащ между две копия и вдигнаха краля, който не изпускаше дланта му и двамата пресякоха опустошеното поле, хванати за ръка. Това беше най-дългата разходка в живота на капитана — слънчевите лъчи го жареха като нов враг, насекомите бяха истинска напаст и едва вървеше заради труповете под краката им.
Накрая обаче касапницата остана зад тях и те потеглиха по дългия стръмен път към крепостта. Войниците спираха и се покланяха, или падаха на колене. Хората в полето запяха „Те Deum“ и мелодията се понесе над равнината като могъщо заклинание. Капитанът усещаше горещата ръка на краля в своята и се опитваше да не мисли много за това.
Кралицата лежеше върху олтара в параклиса. Тя вдигна глава и се усмихна, а кралят въздъхна, сякаш досега бе сдържал дъха си.
Тогава капитанът видя Амичия. Стоеше под прозореца зад олтара, обляна от светлина и приличаше не на човек, а на богиня от цвят и блясък, и сияеше от сила, видна само за неговите очи.
„Господи. Погледни я, момче!“
Капитанът не обърна внимание на мъртвия — и без друго не можеше да откъсне очи от нея.
Тя цереше всички ранени, които ѝ водеха и черпеше сила с лекотата, с която дишаше — от кладенеца, от зеления облак, останал от удара на Торн и от лъчите на слънцето, които струяха през счупения прозорец. После сплиташе трите потока и те се излъчваха от нея като облак разноцветна светлина. Войник след войник падаха на колене и се надигаха изцелени, а после заспиваха в ръцете на другарите си.
Послушницата прокара ръце по тялото на краля, сякаш беше просто поредният воин, някоя от жените, ранени при отчаяната защита на двора или дете, пострадало при рухването на южната кула и го изцери. После се обърна и очите ѝ надникнаха в неговите. Капитанът остана без дъх, обзе го глупашко желание да я целуне.