Амичия го докосна.
— Трябва да ми отвориш, иначе не мога да те изцеря — каза тя и му се усмихна. — Допреди няколко дни не беше толкова силен.
— Ти също — въздъхна той.
Стаята си беше същата. Почти се боеше да влезе, но се оказа, че сега тя изглежда по-добре. По пода вече нямаше мъх, статуята на Пруденция беше поправена и стоеше в една ниша, която я нямаше преди, а магьосникът — върху пиедестала в центъра на помещението.
Капитанът го подмина и отиде до вратата.
„Добре си помисли, момче — рече мъртвецът. — Тя е Властелин, също като теб.“
Капитанът не му обърна внимание и отвори обкованата с желязо врата. На прага чакаше Амичия. След миг той беше здрав.
Младата жена погледна към пиедестала и очите ѝ се разшириха от ужас.
„Боже мой! — възкликна тя. — Какво си направил?“
После изчезна.
Спряха в една просека в гората. Нита Куон знаеше само, че тичат почти право на север, а склонът става все по-стръмен и по-стръмен. Знаеше още, че никога в живота си не е изпитвал такава умора. Свиха се на голямо кълбо и заспаха.
На сутринта Ота Куон стана пръв и отново потеглиха. Когато най-сетне успяха да прехвърлят хребета, слънцето вече беше високо в небето. Младите воини оставиха кошовете си и отидоха да доведат матроните и майките с малки деца, които бяха изостанали, а щом и последната жена се спусна оттатък, внимателно накладоха огньове, сготвиха и се нахраниха.
Нита Куон тъкмо беше на път да си помисли, че животът е хубав, когато Ота Куон застана насред кръга от огньове с копие в ръце. Малките ръце, най-старшата матрона, застана с лице към него и той ѝ го подаде.
— Войната свърши — каза Ота Куон. — Предавам ти копието на войната.
Малките ръце го взе.
— Матроните ще го пазят, готови да посрещнат всеки враг. Благодарим ти, Ота Куон. Ти ни изненада и се справи добре.
Никой не отрони и дума повече, не последваха нито аплодисменти, нито порицания.
Час по-късно отново поеха на север.
Глава седемнадесета
Дните минаваха. Ранените бяха изцерени и се наспаха, загиналите мъже и жени бяха оплакани и погребани, децата на Дивото — изгорени, а пепелта им — пръсната из равнината.
Ротата не беше напълно унищожена. Няколко войници бяха намерени ранени и монахините ги изцериха. Сер Йеханес и сер Майлъс не участваха в битката, а Том Лошия и Дръзката бяха живи и здрави, макар че и двамата спаха поне тридесет часа, след като им свалиха доспехите. Стрелците обаче бяха оцелели, както и много слуги и няколко оръженосци.
Никой не можеше да намери капитана. Някой твърдяха, че е пиян, други — че е с хубавата послушница, а трети — че е приел назначение при краля или че се е присъединил към рицарите на свети Тома.
Нито една от тези теории не беше вярна.
Червения рицар дълго рида и след като погреба загиналите си другари, не прие новобранци. Мъртъвците лежаха един до друг, увити в бели савани от Маг и приятелките ѝ, които безмълвно чакаха под лекия дъждец. Дора Кендълсуейн стоеше до Кейтлин Ланторн, а сестрите Картър наблюдаваха единствения си оцелял брат, който сега беше част от ротата заедно с Даниъл Фейвър.
Тогава се появиха рицарите на свети Тома, абатът излезе напред и прочете заупокойната молитва. Том Лошия, Дръзката, Ранълд и капитанът лично положиха телата в земята. Сред тях беше Карлъс Ковача, който, макар че им се стори някак по-дребен, не беше по-лек, и Робер Лилиар, който вече не беше най-хубавият мъж в ротата. Положиха ги в отделни гробове с надгробни камъни, всеки белязан с осемвърхия кръст на ордена. Това имаше огромно значение за много от хората му — повечето наемници дори не бяха сънували такова погребение.
Един от труповете привлече вниманието на капитана и той заплака. Плачеше за всички тях, за собствените си грешки, за лошата преценка на другите и за хиляди други неща, но Жак беше последната му връзка с детството, а сега и него го нямаше.
„Майка ти е още жива, момче. Тя не се ли брои?“ — проговори старият магьосник в съзнанието му.
— Ще млъкнеш ли, ако обичаш? — измърмори капитанът на натрапника в главата си. Дръзката го погледна — напоследък често си говореше сам, освен това точно тя беше помогнала на Дора Кендълсуейн да спре да пищи всяка нощ. Дръзката усещаше, когато мъжете и жените в ротата бяха на път да се пречупят или вече се бяха пречупили. Не всички рани кървят.