Капитанът подкара коня по познатия път към главната порта. Членовете на кралската гвардия стояха на стража и му отдадоха чест, а той им отвърна. После връчи юздите на един прясно назначен кралски оръженосец — без съмнение нечий по-малък син — и се изкачи по стълбите до главната квартира, която вече не беше негова.
Абат Марк се молеше и младият човек търпеливо го изчака. Накрая той се изправи, увеси броеницата обратно на кръста си и се усмихна.
— На вашите услуги, капитане.
Червения рицар отвърна на усмивката му, бръкна в кесията си и извади два тежки позлатени бронзови ключа.
— Това са ключовете за крепостта и моста. Игуменката ги повери на мен, а сега аз ви ги връщам, след като възтържествувахме и отново цари мир — официално заяви капитанът, а после добави с усмивка: — Дължите ми значителна сума.
Абатът пое ключовете, настани се на един стол, посочи му друг и изведнъж капитанът бе обзет от странното чувство, че е изживявал този момент и преди, но може би от другата страна на бюрото.
Възрастният мъж извади пергамент, писалка и мастило, провери дали писецът е наострен, потопи го в мастилницата и започна да пише.
— Значи няма да се обърнете към Бога, сине мой? Не искате ли да станете член на моя орден? — попита той, вдигайки за миг очи.
— Не — отвърна капитанът.
— Каква гордост само — усмихна се абатът. — Амичия ми каза, че гледате на Бог като на враг — каза той и поклати глава.
— Амичия не е разбрала правилно получената информация — сковано изрече капитанът, а после сви рамене. — А може и да я е разбрала. С вашия Бог не сме приятели.
Абатът въздъхна, посипа пясък по хартията, изтръска го и духна върху нея. После се засуети с една свещ и накрая успя да капне гъст черен восък върху документа, за да го подпечата с пръстена на палеца си.
— Моите рицари никога няма да забравят как отбранявахте тази крепост — каза той и сви рамене. — Въпреки че отвън се говори, че кралят е спечелил битката и е победил Дивото — с тези думи абатът му подаде пергамента. — Моят Бог обича и вас, и всяко друго живо същество, капитане. Обича болните, слепите, прокажените, нечистите, ърките, блатниците и вещиците.
Капитанът хвърли поглед към сумата, която му дължеше църквата — можеше да осребри платежното нареждане във всяка банка — и кимна. Дори се усмихна.
— Плащате ми повече от предварително уговорената сума — рече той.
— Предположих, че според договора ви дължим обезщетение за загубата на хора и коне, както и обичайния бонус, ако победите.
Червения рицар поклати глава.
— Няма такова нещо — рече той. — Нямах представа в какво се забърквам.
Абатът кимна.
— Не зная какви са дрязгите ви с моя Бог — започна той, — но няма да добавя и неблагодарността към недостатъците му. Ако не бяхте вие и саможертвата на ротата ви, тази крепост щеше да бъде превзета. Последствията щяха да навредят на цялото човечество.
Капитанът стана и се поклони.
— Оказвате ми твърде голяма чест. Колкото до ротата ми… — започна той, но усети, че не може да продължи. Щом се овладя, заговори отново. — Ще вербувам нови хора.
— Предричам, че никак няма да ви е трудно — кимна абатът. — Чуйте, млади човече. Вашите интереси се простират отвъд земните дела. Не желаете да се обърнете към Бог — тъй да бъде, но интелектът ви не е за подценяване. Победихме ли според вас?
Капитанът не беше очаквал разговорът да вземе такъв обрат и спря на прага с платежното нареждане в ръка.
Абат Марк се изправи и наля две чаши вино.
— Седнете.
Червения рицар се подчини и отпи от чашата си, а после отговори:
— Не?
Възрастният мъж поклати глава.
— Разбира се, че победихме, иначе кралят щеше да е мъртъв, армията му — разбита, а албинската граница щеше да се премести на юг от Албинкърк — каза той и се прекръсти. — Но всъщност не победихме, нали?
— Торн опожари всички къщи и хамбари от тук до Албинкърк — кимна капитанът. — Хората пострадаха сериозно.
Абатът кимна.
— Повечето от оцелелите ще се преместят на юг — каза капитанът и отново отпи. — Предполагам, че точно затова първата битка не беше при Стената. Торн изобщо не е възнамерявал да воюва там, целта му беше…
— Не изговаряйте името му — рече абатът. — Той е още жив и си ближе раните.
— Да, жив е. Загинаха само шестнадесет трола, дузина змейове, няколко демона и тазгодишната реколта от блатници — горчиво отвърна Червения рицар. — Нашите загуби са далеч по-сериозни.
— Така е — кимна абатът. — В ордена се съхраняват записи от шестстотин години насам. И да сме спечелили битката, губим войната. — Той сви рамене. — Ако децата на Дивото не воюваха постоянно помежду си, щяха да ни пометат преди хиляда години.