„Именно. Кой да предположи, че абатът бил сродна душа?“ — обади се Хармодий в главата му.
— Какво можем да направим? — попита капитанът.
Абатът се наведе напред.
— Е, поне ви заинтригувах. Каква е следващата ви задача?
— В Мореа имат неприятности — отвърна капитанът и надникна през прозореца. — Въстание и покварен магьосник. Какво ще правите с крепостта и околностите ѝ?
— За известно време ще разквартирувам тук един гарнизон. Не се отказвам лесно и ще предложа значителни обезщетения и опростяване на данъците на всяко семейство, което остане, за да възстанови стопанството си. Освен това ще потърся нови хора, също като вас. Южно от реката не може да няма по-малки синове, които си търсят ферми. Ще ги открия.
— Това ще ви струва цяло състояние.
— С каквото разполагам — отвърна абатът и се наведе напред. — Вие притежавате силата.
Капитанът сви рамене, а възрастният рицар поклати глава.
— Силата ви е от Дивото, с очите си видях.
Капитанът отново сви рамене.
— Добре — кимна абат Марк, — но ако някога решите да говорите за това, помнете, че в ордена има много рицари, които използват силата на Дивото. Знаем повече за нея, отколкото си мислите.
Капитанът допи виното си, изправи се, прегърна го и дори прие благословията му.
— Няма ли да ми кажете защо сте обърнали гръб на Бога? — попита абатът.
Червения рицар го погледна, усмихна се и поклати глава.
— Когато преди малко ми предложихте да се присъединя към ордена ви… — започна той.
— Предложението ми още важи — каза абатът.
— Оценявам това.
— Брат ви също отказа.
Капитанът кимна.
— Гавин идва с мен в Мореа — рече той, излезе от главната квартира и слезе по каменните стъпала. До стълбището, което водеше до голямата зала, един прислужник с герба на дьо Вреи държеше юздите на прекрасен боен кон — висок и стоманеносив. Капитанът нямаше никакво желание да се сбогува нито с краля, нито с кралицата, нито с новия им фаворит, каптал дьо Рут, когото вече наричаха Победителя при Лисен. Вместо това тръгна към лазарета, качи се по стълбите и отиде да види търговеца Рандъм. До леглото му стояха трима от местните фермери и приставът Йони.
— Момент, ваши благородия! — извика Рандъм. — Този достоен рицар винаги ще има предимство. Дявол да го вземе тоя мой крак — каза той и се опита да се завърти. — Как може да боли толкова, след като го няма?
Капитанът прегърна търговеца.
— Изглеждате по-добре.
— Така и се чувствам, приятелю. Онази прекрасна млада дама изля душата си в мен и сега се чувствам с двадесет години по-млад — каза той с блеснали очи. — Макар че ако си бях у дома, жена ми щеше да каже, че радостта ми се дължи отчасти на сделката, която току-що сключих с тези достойни мъже. Нали така?
Капитанът се огледа. Приставът Йони се беше представил чудесно по време на битката, а фермерите до един носеха брадви или копия. Рицарят ги познаваше по име — Реймънд, Жак, Бен Картър и младият Бартолъмю Ланторн, голям разбойник, но успешен земевладелец.
— Рандъм изкупи цялата житна реколта — рече приставът Йони и се усмихна.
Младежът кимна.
— Разбира се — нали е долу в избите.
— Малко е поочукана — отбеляза Рандъм, — но житото си е жито и търсенето надолу по реката ще бъде… Ах, как ще скочи цената, като чуят за опожарените ферми!
— Как ще го прекарате до там? — попита капитанът, най-вече от любезност.
— С кораби! — извика Рандъм. — Помните ли корабите, с които пристигна кралицата? Сега са мои.
Червения рицар поклати глава.
— Браво, приятелю. Ще станете богат.
— Ще си избия парите, а може и да припечеля малко — отвърна Рандъм с усмивка. — Да ви предложа ли една чаша?
Капитанът кимна.
— Може ли и аз да обсъдя нещо дребно с вас? — попита той.
Рандъм кимна.
— По всяко време.
Капитанът извади от пазвата си свитъка на абата.
— Имате и банка, нали?
Рандъм изсумтя.
— Е, предполагам, че не може да се мери с етруските банки, но пък… Боже милостиви! — възкликна той и се вторачи в капитана.
— Инвестирам парите при вас — заяви рицарят. — Може да се наложи да направя някои плащания и да купя коне, но три четвърти от сумата ще остане на ваше разположение поне една година.
Капитанът изпи чаша вино, прегърна всички и срещна погледа на пристава, който кимна. После пресече лечебницата и застана до леглото на брат си, който четеше, вдигнал крака на дюшека. Беше напълно облечен, а доспехите му — прилежно прибрани в плетени кошове.
— Няма я — уведоми го Гавин. — Изобщо не се преструвай, че си дошъл при мен.