Дръзката избухна в сълзи, а Том я тупна по гърба, доста силничко.
— Нека това бъде последният удар, който приемаш, без да му отвърнеш — ухили се той.
— Майкъл, на колене.
Оръженосецът коленичи.
— В името на рицарската чест и рождението ми, произвеждам ви в рицарско звание — повтори капитанът, Майкъл изтърпя потупването на Том, което едва не го простря по корем и после се усмихна.
Червения рицар взе бокала си.
— Мислех да свърша тази работа на бойното поле — каза той и сви рамене, — но бяхме заети.
Майкъл се изправи.
— Значи станах рицар? — със смях каза младежът. — Вече съм рицар, а не оръженосец?!
— Ще трябва да си наема нов — рече капитанът.
Дръзката още плачеше.
— Това истина ли е? — попита тя, а Том я прегърна през раменете.
— Че как да не е истина, булка. Той не би ти се подиграл така.
Капитанът отново седна.
— Ще ни трябват още двадесет души и още толкова оръженосци, дузина слуги и няколко стрелци — рече той. — Брат ми Гавин ще се присъедини към нас. Приставът Йони — също, както и сер Алкеос, който ще служи с нас, въпреки че той ни нае. Някой сеща ли се за други кандидати?
Йеханес кимна.
— Познавам дузина по-малки синове, готови да подпишат договор. Всичките си имат доспехи и коне.
Ранълд кимна.
— Прибавете и моите момчета — каза той. — Друг доход няма да имаме, поне до края на годината.
Том се наведе напред.
— Даниъл Фейвър. По-подходящ за войник от него не съм виждал. Записа се при мен заедно с две от момчетата на Ланторн. Опасни са, обичат да убиват — ухили се той. — Ще станат добри стрелци.
Йеханес кимна.
— Съставих списъка с дежурствата — каза той. — Ако за един копиеносец намерим по един войник, един оръженосец, един слуга и двама стрелци, ще имаме рота — каза той и погледна капитана. — Гелфред ще трябва да започне да се готви за войник.
Капитанът кимна.
— Още двадесет копиеносци ще ни дойдат добре. Съставих договор за четиридесет, а ние разполагаме с колко, двадесет? — попита той, изправи гръб, реши, че е допуснал грешка и колебливо се надигна. — Утре вечер тръгваме, така че по-полека с виното — каза капитанът и вдигна тост. — За ротата.
Всички вдигнаха чашите си.
— Тъй. Това е моята палатка, така че си лягам — каза капитанът и им посочи изхода. Един по един всички се изнизаха, докато останаха само Майкъл и Дръзката. И двамата изглеждаха така, сякаш се надяваха другият да си тръгне.
Майкъл проговори пръв:
— Мога ли да ви помогна, милорд? Още не съм се възгордял — каза той и се засмя.
— Предполагам, че вече си имаш чифт хубави шпори от масивно злато и на сутринта ще ги видя на петите ти — каза капитанът и го тупна по рамото. — Прати ми младия Тоби, това е.
Майкъл се усмихна.
— Благодаря ви — каза той. — Аз…
Рицарят му направи знак да престане с благодарностите и Майкъл ниско се поклони.
Дръзката остана.
— Лека нощ, Дръзката — каза ѝ капитанът и отбягна прегръдката ѝ. — Лека нощ.
Тя не помръдна и сложи ръце на кръста си.
— Имате нужда от мен.
Капитанът поклати глава.
— Няма да ви се разцивря, капитане — каза тя, сви рамене и му се усмихна закачливо.
— Лека нощ, Дръзката.
Тя изръмжа.
— Току-що те направих рицар — поклати глава той. — Не се прави на отхвърлена жена. — Беше пиян, но въпреки това усети, че отказът му я нарани и вдигна натежалата си ръка. — Чакай! — спря я капитанът. После стана, олюля се, успя да се добере до завесата, която отделяше леглото му, мина оттатък и бръкна в раклата си, където намери резервните си шпори — златни, подарък от майка му. Никога не ги носеше.
Той ги взе и се върна при Дръзката.
— Вземи.
Тя протегна ръка, пое ги и осъзна, че са от масивно злато.
— О, милорд…
— Вън! — сопна се капитанът.
Тя въздъхна, излезе от палатка си и люшна бедра, за да се отърка в Тоби, който влезе и безмълвно му помогна да свали дрехите и такъмите си.
— Тоби, на колко години си? — попита капитанът.
— Наближавам дванадесет, господарю. Или може би тринадесет? — отвърна момчето.
Капитанът легна на чистите ленени чаршафи.
— Искаш ли да станеш оръженосец, Тоби? — попита той, изтърпя изблиците на радост и обясненията във вечна вярност и махна на малкия да си върви, но щом отпусна глава на възглавницата, му се зави свят и той отново стъпи на земята. Отказа се от хрумването да поспи, седна и пи малко вода.
Главоболието му се върна. Той се надигна и остана до легена с вода, втренчен в мрака, чак до смяната на часовите. Нощта, естествено, беше доста тъмна.
„Караш ги да те обичат, а после се дразниш, че искат внимание“ — обади се гласът в главата му.