Червения рицар въздъхна, легна и заспа.
Параклисът изглеждаше великолепно — беше украсен, както подобава на церемония, на която присъстват кралското семейство, абатът на ордена на свети Тома и хиляда благородници — едва ли не цялата албинска аристокрация.
Всъщност вътре нямаше място за всички — параклисът беше предвиден за шестдесет монахини, още толкова послушници и стотина богомолци. Накрая отслужиха литургията там, но присъстваха само няколко отбрани гости. Останалите изчакаха на двора и получиха причастие там. Ритуалът мина добре и настроението беше празнично въпреки тъжния повод. Дворът на крепостта се пръскаше от хора и облечените в кадифени одежди благородници стояха рамо до рамо със селяните.
Докато подреждаха присъстващите, абатът и новата игуменка явно бяха мислили за бъдещето — в параклиса влязоха само най-висшестоящите. Негово и Нейно величество седяха на тронове. От дясната страна на краля се извисяваше каптал дьо Рут, а до кралицата стояха лейди Алмспенд и лейди Мери. Граничният граф беше до граф д’О, граф Тоубри — до сер Алкеос, който присъстваше като посланик на император Василевс, а до него поставиха капитана. Службата водеше абат Марк, озарен от светлината на хиляди горящи свещи. В параклиса беше ужасно горещо.
Пременени в доспехи от главата до петите, членовете на ротата се бяха строили в двора в четири редици, а сред тях абатът бе подредил облечените изцяло в черно членове на ордена си — несъмнено интересно решение от негова страна. Наблизо стоеше Маг заедно с жените на войниците. От дома ѝ не бе останала нито следа, а приставът Йони ѝ беше направил предложение за женитба.
Абатът изнесе проповед за Мария Магдалена. Говори за греха и за опрощението, за вярата, надеждата и щедростта към ближния, а когато монахините внесоха ковчега, в който бе положен трупът, въздухът осезаемо охладня, а от портата се разнесе ухание на люляк. Капитанът погледна игуменката и зарида. Каптал дьо Рут го изгледа и повдигна вежда, а кралицата положи длан върху ръката му.
Капитанът изненада сам себе си, вдигна очи и срещна погледа на Амичия. Тя и още шест жени в сиво-бели раса, които сякаш искряха, се бяха изправили от дясната страна на хора, близо до олтара. Тя със сигурност беше видяла сълзите му, а сега погледът ѝ беше прикован в него.
Амичия почука на вратата му.
Не ѝ отвори.
Остане ли един, той ще бъде вечно сам.
Службата се проточи твърде дълго.
Когато послушниците дадоха клетва, новата игуменка бе ръкоположена, а всички думи за старата игуменка — изговорени, цялото паство се изправи на крака и шествието излезе от параклиса, мина през портата на крепостта и се спусна към равнината. Членовете на ротата охраняваха ковчега заедно с рицарите от ордена — истинска чест, деликатно оказана им от абата.
Шестима рицари бавно спуснаха игуменката в току-що изкопания гроб, а абатът хвърли една лопата пръст върху ковчега ѝ.
Капитанът осъзна, че е потънал в собствения си свят едва когато кралят лично дойде при него.
— Дължа ви огромна благодарност — каза той. — Не ми беше лесно да ви открия.
Капитанът сви рамене.
— На вашите услуги, милорд — пренебрежително отвърна той. Кралят беше удивен от грубостта му, но се овладя.
— Кралицата би желала да се срещне с ротата ви. Знаем какви жертви дадохте в името на кралството.
— О, колкото до това — каза капитанът, — платиха ни добре.
После се обърна и поведе краля, кралицата и малка група придворни към строя. Пръв отдясно беше Том Лошия, а до него стоеше братовчед му. Кралят се усмихна.
— Ранълд! Мислех, че си се върнал в гвардията ми — каза той и се засмя. — Виждам, че цветът на туниката ти е останал същият.
Ранълд гледаше право напред.
— И това е работа — каза сериозно той, — господарю.
— А това не е ли жена? — попита кралицата, която се беше приближила още малко.
— Сер Алисън — кимна капитанът. — Приятелите ѝ я наричат Дръзката.
— Жена-рицар? — попита Дезидерата. — Възхитително!
Застаналият до нея каптал се изсмя.
— И кой ѝ даде званието?
— Аз — отвърна капитанът.
Разговорът секна.
— С какво право давате рицарски звания? — настоя да научи галът. — Това е привилегия на най-висшата аристокрация, на членовете на най-великите ордени и на славните рицари.
— Да — каза капитанът. — Съгласен съм.
Кралят прочисти гърлото си.
— Съмнявам се, че който и да е от присъстващите би се усъмнил в славата на капитана, каптале.
Капталът се изсмя.
— Той е копеле, бурк. Всички така говорят. Не може да е член на аристокрацията и няма право да дава рицарско звание, особено пък на жена.