Капитанът усети, че гърдите му се стягат — не беше точно страх, по-скоро напрегнато очакване.
— Милорд — тихо каза той на краля, — вие пожелахте да се срещнете с ротата ми. Ако това е всичко, ние си тръгваме.
— Отречете се от думите си — настоя капталът. — Отречете, че тази жена е рицар и я накарайте да свали златния пояс от кръста си — непристойно е.
— Каптал дьо Рут! — повиши глас кралят. — Овладейте се.
Капталът сви рамене.
— Твърде снизходителен сте, господарю — рече той и изгледа капитана с осезаемо презрение. — Вие сте копеле, подлец и самозванец от ниско потекло. Заявявам пред всички тези благородници, че нямате право да давате рицарски звания и че нито един рицар, който сте…
Червения рицар се наведе към Негово величество и му прошепна нещо, а той рязко се завъртя, погледна го и кръвта се отдръпна от лицето му като отлив от бял плаж. Кралят се състари за секунди и пребледня като платно, горната му устна потрепери. Кралицата не бе успяла да чуе думите на младия рицар, но тихо изохка, когато пръстите на съпруга ѝ се сключиха около ръката ѝ като менгеме.
От другата страна на гроба сестра Амичия се стресна и пребледня също като краля.
Тишината се проточи толкова дълго, че накрая се чуваше само жуженето на осите и пъшкането на мъжете, които погребваха игуменката.
Кралят и капитанът дълго се гледаха и накрая Негово величество сведе глава като мъж, който дава път на дама.
— Този благородник има право да дава рицарско звание навсякъде из кралството, каквото и да е потеклото или социалното положение на избраниците му. Такава е волята ми — повели кралят с дрезгав глас.
Капитанът ниско се поклони, а капталът остана безмълвен. Негово величество прие поклона на рицаря, хвана ръката на кралицата и я поведе към крепостта.
Червения рицар срещна погледа на дьо Вреи, който не се страхуваше от нищо, така че се спря.
— Доколкото разбирам, съм успял да ви обидя — рече той. — Трудно ми е да разбера как курва като вас смее да се засяга. Вие се биете само за пари.
Капитанът се овладя. Не бързаше заникъде и внимателно обмисли отговора си, докато дьо Вреи чакаше разговорът да приключи — условностите го приковаваха към мястото му както карфица — пеперуда.
— Понякога се бия и без пари — отвърна капитанът, — но само когато съм лично заинтересован. — Той замлъкна за миг, без да изпуска погледа му. — Сигурен съм обаче, че накрая някой ще ми плати, за да ви видя сметката като на бясно куче.
Прекрасната усмивка на Жан дьо Вреи озари цялото му лице.
— Е — засмя се той, — в такъв случай нямам търпение да опитате.
— Не съм изненадан — измърмори капитанът. Не беше съвсем сигурен, че е надделял в размяната на реплики, но успя да се отдалечи, без да се спъне в собствените си крака.
Граф Тоубри изостави свитата си и почти изтича по стълбите пред главната квартира, за да настигне оръженосеца на капитана. Бившия му оръженосец.
— Та ти си рицар! — възкликна той.
— Татко — кимна му Майкъл. — Ти също, както разбирам.
Тоубри не можа да му се ядоса.
— Чувам, че си си заслужил шпорите — каза той. — Сега ще се прибереш ли у дома?
Майкъл поклати глава.
— Не, татко — рече младежът и когато вдигна очи, осъзна, че му е по-лесно да срещне бащиния поглед, отколкото очакваше. — Зарадвах се, когато видях знамето ни при краля — каза той и се обърна. — Изненадах се, но и се зарадвах.
Тоубри сви рамене.
— Никога няма да обикна краля, но… по дяволите, момче! Кой си ти, че да ме учиш как да играя дворцовата игра?
Майкъл поклати глава и се поклони.
— Аз съм рицар, който изкарва по двадесет и осем флорина месечно като наемник. — Той направи крачка назад. — Трябва да вървя.
Тоубри му протегна ръка.
— Възхищавам ти се.
— Няма да ми се възхищаваш толкова, когато ти кажа, че се каня да се оженя за селянка от Абингтън — рече Майкъл с широка усмивка, усетил, че по изключение е взел превес в разговор с баща си.
Тоубри се стресна, но му подаде ръка, изпълнен с мрачна решителност.
— Така да бъде — каза той, макар че на лицето му бе изписано неодобрение.
Майкъл пое ръката му.
— В такъв случай може ли да си получа обратно издръжката?
След час всички бяха на конете и готови за път. Цяла седмица бяха вадили каруците от избите, за да ги сглобят и натоварят. Добитъкът им се намираше на сигурно място в крепостта и войниците вече го бяха извели и впрегнали. Слугите се качиха на каруците, стрелците събраха резервните коне, а хората, които следваха лагера, събраха крантите и магаретата си. Начело на колоната капитанът се качи на необикновения боен кон, който току-що беше получил от абата и погледна назад към Майкъл, тоест, сер Майкъл, който вдигаше знамето.