— Добре сте ни дошли, сер. Тук предлагаме най-качествените услуги на най-разумните цени.
— Ти какво, не си познаваш родата ли? — проточи Ранълд.
Том скочи от коня и бронята му силно издрънча.
— Чувам, че брат ми се е оженил за твоята Сара — рече той.
Ханджията погледна първо единия, после — другия.
— Боже Господи! — възкликна той, а Том го сграбчи в меча прегръдка.
— Всички мислехме, че си умрял! — рече ханджията.
— Не още, копеле такова — изръмжа Том и погледна към младата жена, която стоеше на прага зад тях.
— Здравей, искрице. Ти трябва да си Сара. Последния път, когато те видях, беше по-малка от прасенце.
— Сега съм достатъчно голяма да нося семката на брат ти — отвърна тя.
Том пусна ханджията и отиде да я прегърне.
Капитанът не беше предполагал, че Том Лохлан е от хората, които обичат прегръдките. Мисълта леко го потресе.
— Хълминци — обади се сер Алкеос. — Много ги обичам.
— Все едно говорите за кучета — отбеляза Маг.
Алкеос изсумтя.
— Имате право, мадам, но с тях си приличаме повече, отколкото с вас албинците. Кръвта им кипи.
Ранълд слезе от коня и първо целуна Сара, а после прегърна ханджията. После извади от дисагите си тънък кожен пакет, голям колкото писмо и го метна на ханджията, който го погледна навъсено.
— Шестстотин сребърни леопарда — каза Ранълд. — С платежно нареждане от етруска банка. За тебе е. Ето още хиляда и двеста за Сара — рече той и подаде свитъка на момичето с крива усмивка. — Продадох стадото.
Тя плесна с ръце, а мъжете в двора се усмихнаха широко. Сред тях имаше към две дузини хълминци — местни скотовъдци, дребни земевладелци и други подобни и всеки от тях в миг осъзна, че парите му не са изгубени. Хората се смееха, прегръщаха се, тълпяха се около Ранълд, тупаха го по гърба и му стискаха ръката.
Червения рицар се засмя, доволен, че не е в центъра на вниманието. Ханджията обаче се откъсна от празненството, което се заформяше в двора му и излезе напред.
— Аз съм ханджията — представи се той. — Вие сигурно сте Червения рицар.
Капитанът кимна.
— Всички ми казват „капитане“ — рече той. — Е, поне приятелите ми.
Ханджията кимна.
— Да, Червения рицар е тежко прозвище, и още как. Слезте от конете и хората ми ще се погрижат за вас. Оставете грижите си на прага, влезте и си починете.
Наистина си починаха. Капитанът свали доспехите си и ги остави на купчина за Тоби, а после слезе по стълбите към общата стая, където брат му и сер Алкеос опитваха местното пиво. Маг също дойде и седна самичка, но капитанът реши, че това няма да го бъде, приближи се и ѝ подаде ръка.
— Мадам — покани той, — елате да седнете при нас.
— Маг шивачката да седи с трима рицари? — попита тя. Очите ѝ дяволито блестяха, но думите ѝ звучаха искрено.
— Играете ли пикет, мадам? — попита Гавин.
Маг сведе очи.
— Знам правилата — смутено отвърна тя.
— Ще играем с малки залози — рече сер Гавин.
— Не може ли без залози? — попита Маг.
Гавин я изгледа, озадачен.
— От месец не съм държал карти в ръцете си — каза той. — Една малка засилка няма да ми навреди.
Маг погледна надолу.
— Ако ме обере…
— Ще ви поръчам още дузина подшлемници — каза капитанът и се усмихна вътрешно.
„Колко сила има, магьоснико?“
„Трудно е да се каже, млади човече. Има талант, но не е обучена. Самоука е от самото начало.“
„А!“
„Възможно е обаче да е най-силна от всички ни. Обучението не ѝ е надянало вериги.“
Капитанът наблюдаваше как Гавин раздава картите. Нещо в хищното изражение на Маг я издаде.
„Репертоарът ѝ обаче е много скромен…“
В палата на капитана Хармодий презрително изсумтя.
„Пийни малко вино, че да усетя и аз вкуса му. Преди може да е разполагала с малко заклинания, но вече не е така, нали, млади човече? Сега знае и твоите фантазми, и моите, и на игуменката, и на Амичия.“
„Аз също ги знам. Както и…“
„Да.“
Маг подреди картите си. Едно момче донесе наръч дъбови дърва и накладе огън, а из стаята се разнесе уханието на печено агне.
Гавин се облегна назад.
— Капитане? Дайте ми малко пари на заем.
Червения рицар го погледна.
Маг се хилеше.
— Удвоявам залога — каза шивачката.
— Ако я карам така, никога няма да се оженя — рече Гавин.
— Да се ожениш ли? — попита капитанът.
Сер Алкеос се усмихна в чашата си.
— За лейди Мери, придворната дама на кралицата, ако не греша — каза любезно той.
Капитанът си я спомни, разсмя се и не можа да спре.
— Прекрасна дама — каза накрая той.